Или защо е важно да помним бунта и посланията на истинския рокендрол – стремежа към свобода на обикновените хора
На 20 май 1967 г. британската национална медийна компания BBC забранява излъчването на песента на Бийтълс „A day in the life“. Тя е част от един от най-успешните албуми на групата и не е единствената, която е санкционирана от британските медийни власти.
Още две от песни от Сарджънт Пепър я следват – „Being for the Benefit of Mr. Kite“ и „Lucy In The Sky With Diamonds“. Малко по-късно под ударите на цензурата попадат и „I am the walrus“, „Back in the USSR“ и „Come together“.
Доводите на британските медийни ръководители са, че в първите три песни има препратки за използване на наркотици. Ленън и Макартни отричат да са имали нещо подобно предвид. Независимо от това „A day in the life“ остава забранена до 1972 г.
Докато при първите песни основният проблем е нарушаването на традиционния морал и споменаването на наркотици, то при тази за Съветския съюз причините са изцяло политически.
Ако сравним забранителния списък на Бийтълс с този на групи като Sex Pistols или Stooges нещата стават смешни. През 50-те и 60-те под ударите на музикалната цензура в Британия, САЩ и целия западен свят попадат огромен брой рок групи – Everly Brothers, Jerry Lee Lewis, Kingsmen, Rolling Stones, The Doors, The Who.
Ако ви направи впечатление за момента не съм споменал името на нито един черен музикант, а причината е, че тях не ги допускат до основните радиостанции. В САЩ са създадени специални канали, които разпространяват такава музика и дори често звукозаписните компании се специализират.
Тогава напред излизат въпросите, защо ние в България смятаме, че само в социалистическите режими през Студената война е имало цензура?
Наистина ли само тук е забраняван рок енд рола? Вярно ли е, че никой не е слушал Битълс и Ролинг Стоунс у нас?
Сигурен съм, че по-възрастните слушатели вече имат готовите отговори, а аз имам колекцията от рокенрол плочи на баща ми, които не съм купувал. Много от тях са издавани от Балкантон, но по-хубавите естествено идват от някъде „на Запад“. Да, по българското радио безспорно не може да се чуе „Ruby Tuеsday“ на Rolling Stones, веднага след като е излязла. Интересно по BBC в този момент дали са пускали „Подмосковие вечера“ или Щурците и Ала Пугачова?
В тази връзка е много интересно да помислим и за мястото на българските рокгрупи и естрадни изпълнители от онова време.
Когато в СССР започва да се усеща влиянието на западната попкултура и най-вече бума на битълманията, в партията и комсомола започват да мислят за начин да се противопоставят на противниковото идеологическо влияние.
Резултатът е създаването на Вокално инструменталните ансамбли. Често тези групи използват инициативата на младежи, които са слушали западна музика и могат да я свирят. След това те са подемани от системата, която ги развива и се опитва да създаде свой аналог на чуждите групи. Вокално инструменталните ансамбли са двойници на западни групи. В СССР – „Поющие гитары“ се смятат за една от групите, които оформят появата на тази тенденция. Първият им албум е съставен изцяло от кавър версии на групата „Шадоус“, която свири китарен рок енд рол.
У нас се появяват „Щурците“. Те започват своята кариера също с кавър версии на „Шадоус“, но много скоро е решено да се превърнат в аналог на друга група.
Заради това получават и името „Щурците“. Естествено, у нас съществува легендата, че от държавната Концертна дирекция, първоначално отказват да ги регистрират с такова име, което е толкова близко до превода на „Бийтълс“, но в последствие по БНР е проведено допитване до публиката, която го одобрява.
Вокално инструменталните ансамбли в Източна Европа се радват на подкрепата на цялата система и правят стотици концерти, а албумите им се записват и разпространяват от държавните звукозаписни компании. Избраните стават звезди, другите просто нямат възможност да пробият.
Социалистическите правителства ги използват, за да заместят нежеланата популярност на западния рокендрол и хардрок на 70-те. Ето защо ранните песни на „Сигнал“ са побългарени кавъри на „Юрая хийп“.
Това ни показва една странна картина на две политически системи, които имат много сходно отношение към популярната култура. Забраната за нежеланите влияния съществува и от двете страни на Желязната завеса. Тези, които не се ползват със защитата на правителствените структури, трудно оцеляват. На запад съществува естествено и пазарния елемент на подбор, а на изток бъдещите звезди служат на държавата срещу нежеланото чуждо влияние.
В САЩ, белите рокенрол икони пеят кавър версии на изпълнители негри, в Източна Европа кавърите са на Бийтълс и други модерни западни групи.
За съжаление, тези истории само ни показват огледалните системи, в които са живели обществата ни тогава. Забраните съществуват и от двете страни на Желязната завеса, а сега строим същите затвори отново. Ясно спуснатите линии на „позволени“ и „забранени“ послания ни водят отново към изчезване на равните възможности.
Започва пренаписване на книги, подбиране на филмите с нужното послание и изграждане на съвременния „новоговор“.
Стъпката към преследване и забрани е малка. Сблъсъкът между политическите режими ражда и опита за тотален контрол върху обществото. Ако преди нямаше практическата възможност всеки аспект на живота да бъде следен, то днес тя вече съществува. Заради това е важно да помним бунта и посланията на истинския рокенрол – стремежа към свобода на обикновените хора.
* Коментар на доц. Александър Сивилов в предаването ”Политически НЕкоректно” по БНР. Заглавието е на редакцията.
