Побеснелите за власт в една от световните свръхдържави – това е заплаха не за Венецуела, не за Русия и не за Китай, а за цялата човешка цивилизация
Според съобщенията на редица информационни агенции, към 23 март два руски военни самолета: пътническият Ил-62М, със сто военнослужещи на борда и транспортният Ан-124 с товар от 35 тона, се приземи на летище „Симон Боливар“ близо до Каракас.
Този медиен повод незабавно започна да обраства с много достатъчно правдоподобни детайли: като факта, че самолетите пристигат във Венецуела транзит през Сирия, а руската делегация се оглавява от началника на Генералния щаб на сухопътните войски генерал-полковник Василий Тонкошкуров и предизвика малка буря в и без това не съвсем простите отношения между между Вашингтон и Москва. На 25 март по инициатива на американската страна се състоя телефонен разговор между държавния секретар на САЩ Майк Помпео и външния министър Сергей Лавров, по време на който двама високопоставени дипломати, съдейки по наличната информация, са говорили на доста висок тон. Но ако професионалистът Лавров просто е призовал американския си колега да се “въздържа от намеса във вътрешните работи на Венецуела”, то завършилият Харвард, адвокат и бивш ръководител на ЦРУ Помпео обвини Русия за “увеличаване на напрежението” във Венецуела, “утежняващо страданията” на венецуелския народ от „диктатурата на Мадуро“ и че Америка няма да гледа безразлично на това. Квинтесенцията на американската позиция, заместникът на официалния представител на държавния департамент на САЩ Робърт Паладино формулира по следния начин: „Прехвърлянето на руските войски във Венецуела в подкрепа на незаконния режим на Николас Мадуро рискува да удължи страданията на народа на Венецуела, който в по-голямата си част подкрепя предимно изпълняващия длъжността президент Хуан Гуайдо“.
С американската дипломация, а и с американската политика изобщо в последно време се случва нещо нередно. Да се признае суверенитета на Израел над Голанските възвишения – територия, която ООН вече повече от половин век е признала за окупирана – при това запазвайки и затягайки „кримските“ санкции срещу Русия, дори не е „двоен стандарт“, а „правото на силния“ вдействие.
Същото – даже още по-лошо – е с Венецуела. Съединените щати не само открито „признаха“ за президент на тази страна поредния си “кучи син”, но и продължават, сякаш нищо не се е случило, да настояват, че това трябва да бъде така. А руската делегация, която пристигна в тази латиноамериканска страна, както заяви Министерството на отбраната на РФ, съгласно договораза двустранно военно-техническо сътрудничество, наричат “прехвърляне на войски в подкрепа на незаконния режим”.
При това само Държавният департамент на САЩ “знае” какво наистина иска и как се чувства венецуелския народ и затова само неговите представители могат “пълноправно” да говорят от името на венецуелския народ. И в същото време – от името на украинския, сирийския, иракския, иранския и всички други народи по света.
Само за това, Тръмп, който от всички трибуни, където се появява, говори за правото на народите да решават собствената си съдба, ще трябва да изгони държавния си секретар, като му уреди последния ден на Помпео, така че Помпео и Ко да не организират последния ден за цялото човечество – но това, разбира се, все още няма да се случи. Защото съвременна Америка вече е неизлечимо болна. Те очевидно искат едно нещо – ресурси, а говорят нещо друго: демокрация и свобода. А правят трето: хибридна агресия – така лозунгът на действащия президент на САЩ “Make America great again!” се възприема от останалия свят не като реална политическа програма, а като психиатричен симптом. Побеснелите на власт в една от световните свръхдържави е заплаха не за Венецуела, не за Русия и не за Китай, а за цялата човешка цивилизация (и дори е страшно да се мисли за това, което можеше да се случи, ако в Овалния кабинет на Белия дом се беше оказал не Доналд Тръмп, а Хилъри Клинтън). Дори и да приемем успокояващата версия, че цялото това изостряне всъщност не е нищо повече от политическа игра, не трябва да забравяме, че игри от този род могат много лесно да излязат от контрол, превръщайки се в най-катастрофална реалност. Още повече, че степента на конфронтация между двете военни свръхдържави на съвременността, САЩ и РФ, през всички тези дни расте с геометрична прогресия. Възможно тази тенденция може да прекъсне новата лична среща между Путин и Тръмп, на която страните биха могли да се споразумеят за някакъв нов „модус вивенди“, но засега този „прозорец на възможностите“ се затръшва със ужасяваща бързина.
