В последната седмица Иран стана арена на безпрецедентни протести, който започнаха на 28 декември 2017 г. във втория по големина град Машхад, но бързо обхванаха 14-те най-големи градове в страната. По съобщения на иранските власти са участвали 42 хил. души, но от видеоклиповете, разпространявани по мрежите, може да се предположи, че са били много повече. Протестите започват с икономически искания и упреци срещу политиката на президента Хасан Роухани, но прерастват в политически с нападки срещу духовния лидер Али Хаменей. Събитията заслужават да бъдат анализирани в дълбочина.
Иран има сложна и учудващо съвършена политическа система, в голяма степен демократична, стремяща се да осигури така необходимия за съвременното общество баланс на властите. В нея основна роля играят духовният лидер Али Хаменей (с най-широки пълномощия, изпълнявани до живот), Меджелисът (парламентът), избираният в преки избори президент, който ръководи правителството, и няколко държавни съвета – Съвет на експертите, Съвет на настойниците. В голяма степен на дейността на тази оригинална и функционална система, позволяваща бързо маневриране и възможност да се изглаждат противоречията, се дължи непрестанния икономически и културен възход на Иран в последните 30 г. след края на ирано-иракската война. В тази политическа система има едно заложено противоречие – теокрацията, в нея религиозната и държавна власт са обединени. Развитието на страната, рязкото повишаване на културното и образователно равнище на младите иранци, развитието на модерните комуникации (48 млн. от всичко 80 млн. иранци разполагат с мобилни телефони) и свободният достъп до информация, както възможността тя да се дискутира в социалните мрежи, неминуемо се сблъсква с догмите на архаичната ислямска религия. В същото време не трябва да се подценява функцията на религията в успешното развите на Иран. Ислямът играе ролята на държавна идеология, без каквато всяко управление е обречено на провал. Липсата на конструктивна държавна идеология бие на очи в т.н. либерални демокрации, в частност в България. Резултатите са видни за всички. Ислямът въпреки присъщите му архаизми осигурява функционирането на традиционната морална система и придава целенасоченост в действията на обществения организъм. Докога позитивната страна на исляма като държавна религия ще има превес над деструктивната и архаичната ще покаже бъдещето. Но че противоречието вече е налице се вижда и в днешните протести.
Ислямът обявен за официална държавна доктрина предизвиква противоречия и във външната политика на Иран. Като ислямска държава Иран традиционно е поддържал всички ислямистки движения след Ислямската революция през 1979 г. и най-вече тези, които искат да установят ислямска държава. Дори в началото на т.н. Арабска пролет Иран подкрепяше Мюсюлмански братя в борбата им срещу светския режим в Египет. Агресията на ислямистите срещу основните ирански съюзници в Близкия Изток – Сирия и Ирак, както и опитите да се използва ДАЕШ за подриване на режима вътре в самия Иран, доведоха до преосмисляне на иранската външна политика и активно включване на Иран в борбата срещу екстремистките ислямистки сили в Сирия и Ирак.
Наред с противоречието между ислямския архаизъм и модернизаторските тенденции в иранското общество в настоящите протести на преден план излязоха вътрешните социално-икономически противоречия. Парадоксът е, че Иран има положителни темпове на развитие. Той е втората икономика в Средна Азия след Турция. За периода от 2007 до 2016 съвкупният вътрешен продукт по паритетна покупателна способност е нарстнал почти 2 пъти от 790,7 млрд. долара до 1459 млрд. долара! Сравнете с България! Увеличението от последните две години, свързано с падналото икономическо ембарго след ядрената сделка от 2015 г., обаче не е можа да задоволи очакванията в обществото, където инфлацията и безработицата сред младежта са много големи. Въпреки че почти възстанови производството на нефт от времето преди ембаргото, ниските цени на петрола попречиха на Иран да извлече големи дивиденти. От друга страна Иран прави големите разходи във връзка с амбициите си на регионална сила. Към това се включват военните програми (Иран произвежда ракети, самолети, вкл. дронове, кораби, скоростни катери и пр.), войната в Сирия (Иран е основният спонсор на Сирия по време на кризата) и Ирак, подпомагането на Хизбула в Ливан неминуемо отклоняват огромни средства от програмите за икономическо и социално развитие. „Оставете Сирия, помислете за нас!“ е един от лозунгите, издигнати от демонстрантите. В търсене на средства малко преди протестите президентът Роухани взе решение да отмени държавни субсидии въведени от неговия предшественик, социалният президент Ахмадинеджад, както и да увеличи цената на бензина с 50%, което предизвика общественото недоволство. Но не липсата на икономическо развитие, а разривът между реално възможните темпове на развитие и повишените очаквания на бързо нарастващото иранско население са в основата на протестите.
На трето място очевидно причина за протестите е и външната намеса. Не само Иран, Русия и Турция също обвиниха САЩ в пряка намеса във вътрешните работи на Иран. Иран посочи Саудитска Арабия като основен спонсор на протестите, както и намесата на Израел. Тези три държави са основните противници на Иран. Техните действия са отговор на активната външна политика на Иран, въвлечеността му в сирийския конфликт и въобще амбициите му на регионална сила. Като цяло тази активна позиция на Иран в последните години, специално подкрепата за Сирия и Ирак в борбата им срещу Ислямска държава, отговаря не само на националните интереси на Иран (ако ИД се беше закрепила в Сирия и Ирак, следващият й удар щеше да е насочен срещу Иран), но също на международната общност като цяло и в частност на българските национални интереси. Тази политика трудно би могла да бъде променена от което и да е иранско отговорно правителство. За Иран остава необходимостта не само да противодейства на външната намеса, но и да обясни по-ясно на своите граждани необходимостта от водената политика и необходимостта да се правят жертви в интерес на националната сигурност.
В заключение обективният поглед върху събитията показва, че няма сериозна вътрешна причина, която да обоснове нова иранска революция и свалянето на сегашната в голяма степен демократично избрана власт в Иран. Иран трябва обаче изкъсо да следи няколко вътрешни проблема – конфликтът на исляма като държавна идеология с напредничавите слоеве на иранското общество, специално статута на жените, процесите в азербайджанската и кюрдска етнически общности, социалните гаранции за засегнатите от развитието обществени категории и преди всичко младежта. Социално-политическата стабилност в Иран е от важно значение за българските национални интереси.
