《COVID-19 окончателно разби либералното статукво》
Със светкавична бързина си отива един свят, който смятахме за вечен. Светът, в който властваха пазарният фундаментализъм, мултикултурализмът, разколебаните сексуални идентичности, една-единствена суперсила и прислужващата й брюкселска еврокаста, вече е в миналото. Почитателите на либералното статукво и глобализацията са в шок и “тичат с изменени лица” без дори да знаят къде точно отиват. Връща се уважението към националната държава. Нарастват симпатиите към държави, които се противопоставят на глобалната американска хегемония и които доскоро биваха наричани “авторитарни” и “недемократични”.
COVID-19 е катализаторът на всичките тези процеси. Той оголи до краен предел несъстоятелността на либералния световен ред. Но не вирусът е основната причина за краха на този свят. Той само забърза процесите. Много преди появата на тази епидемия беше ясно, че светът на ненормално високите печалби, на несмущавания от никакви държавни регулации капитализъм, на арогантността на глобалния полицай, няма как да просъществува прекалено дълго. Защото е крайно неестествен. Трябваше обаче да дойде коронавирусът, за да се отворят очите и на най-заслепените, на тези, които безкритично приемаха дитирамбите на глобализацията, звучащи по официозните медии. В продължение на десетилетия ни убеждаваха, че глобализацията е нещо прекрасно, защото ни позволявала да пътуваме, да учим и да работим, където си искаме. И премълчаваха негативните страни на същата тази глобализация. Това, че от нейните предимства се ползват почти само привилегированите елити. Че благодарение на нея транснационалните корпорации унищожават местното производство, опоскват като хищни скакалци ресурсите на отделните държави, експлоатират безжалостно работниците, след което безнаказано се местят другаде. Вече виждаме, че тези прехвалени отворени общества, които облагодетелстваха най-вече богатите, са идеалната среда за разпространението на епидемии. А от тези епидемии вече страдат всички.
Още един, дълго насаждан мит, се срутва през последните дни. Този за прословутата “евроатлантическа солидарност”. За “вечната дружба” между Съединените щати и държавите от Европейския съюз. Това е прекрасен словесен локум, предназначен за дъвчене по време на безкрайните конференции, обеди и вечери в Брюксел и Вашингтон. Но коронавирусната епидемия показа, че практическата полза от тази “дружба” е равна на нула. Кой се притече пръв на помощ на съсипаната от COVID-19 Италия? Брюкселската еврокаста? Международният валутен фонд? Световната банка? Нищо подобно. “Вечната европейска дружба” се свря в миша дупка. В най-тежкия момент на помощ на Италия дойдоха Китай, Русия, Куба. Разбира се, обичайните критици на тези държави моментално ревнаха, че това не било безкористна помощ, а въпросните страни гонели свои интереси. Може и така да е. Само че изпадналите в беда хора едва ли се вълнуват с какъв точно мотив ги спасяват. Те искат само едно. Да оживеят. И ще бъдат благодарни на тези, които са ги изтръгнали от лапите на смъртта. Нищо, че са дошли от Москва, Пекин и Хавана, а не от Брюксел.
А липсата на европейска солидарност се разкри най-добре от един, на пръв поглед маловажен, но всъщност дълбоко символен епизод. Помощ от Китай за Италия беше буквално открадната от Чехия. Чешките митничари се оправдаха с безумното обяснение, че според тях, ставало въпрос за контрабанда. Естествено, не върнаха помощта, защото вече я бяха разпределили в чешките болници. А Китай просто изпрати още самолети с маски и респиратори за Италия.
Да, либералите по цял свят обичат да ругаят Поднебесната империя. Защото китайските практики не се връзват с учебникарските им клишета. Именно тези практики обаче позволиха на Китай да се справи с последствията от COVID-19. Първоначално големите “разбирачи” осъждаха Пекин, заради “неспазването на човешките прави” и “строгата карантина”. Твърде скоро и останалите държави видяха, че либералните лиготии няма да спрат епидемията. И че е задължително да приложат същите тези мерки, които смятаха за антилиберални.
COVID-19 ни показа от какъв свят имаме нужда. От свят, в който наднационалните институции отстъпват място на националните държави. Свят, в който либералната слободия е заменена от усещането за общност. Свят, в който доминацията на една суперсила изчезва и на нейно място идва многополюсният модел. Този свят е за предпочитане пред отиващия си.
