Светът е замрял в очакване на Третата световна война. Самолетоносачната групировка на САЩ в Средиземно море премина към движение. Източниците настояват, че в качество на цел се разглежда руската база в Хмеймим. Русия провежда ракетни стрелби и обещава категоричен отговор. Но какъв именно? Накъде ще се развива войната, ако Вашингтон все пак се реши на масиран удар?
Нападението на руската база „Хмеймим“ представлява лудост предвид това, че по-нататъшните събития вече няма да бъдат свързани с дипломация. Гибелта или раняването на руските военнослужещи автоматично ще доведе до отговор – не задължително симетричен, но достатъчен, за да се смята, че войната е избухнала. При това съгласно една от обсъжданите в последно време военни концепции съществува верига от „невидими заплахи“, който свързани една с друга, могат да доведат до обмен на ядрени удари. Ескалацията на насилието в условията на равни по мощ военни системи по естествен начин водят до излизането на конфликта отвъд пределите на първоначалния театър на бойни действия.
Порочният кръг на апокалипсиса
Не трябва да има точното изчисляване на щетите от масираното използване на съвременно оръжие. Защото няма и напълно равен отговор, който да порази също толкова тъждествени цели, колкото са били поразени по време на първия удар. Воюващите страни изначално се намират в различна диспозиция, следователно всяка щета при желание може да се сметне за извънредна и несъобразна.
Например, американската страна е убедена, че надводните кораби на ВМФ на САЩ няма да бъдат подложени на атака, не заради техническото изоставане на Русия, а заради това, че унищожаването дори на относително неголям военен кораб тип прословутия ексадрен миноносец „Доналд Кук“ с екипаж от 300 души ще предизвика „ефекта на Пърл Хърбър“: нападнаха ни зли хора, те убиха нашите моряци, а ние сме велика сила, ще отмъстим, затова и обявяваме война до победен край.
Точно така американската страна не разглежда и възможността на руски отговор под вид на удар по базите на САЩ на територията на трети страни като Ирак, Йордания, Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн. Възможностите на Иран не се вкарват в уравнението. Следователно, от американска гледна точка, единственото, което остава за „тези руснаци“ е да се опитат да свалят поне част от крилатите ракети, летящи по неустановени цели в Сирия.
Печално е, но е факт: американците са искрено убедени, че руската система С-400 не може да направи нищо нито на крилатите ракети, нито със самолетите Б-2 „Спирит“ или Ф-22 „Раптор“ според Пентагона, руската войска може да ги открие, но не и да ги порази. На това се основава и американската увереност, че са по принцип неуязвими при всякакви видове и форми на водене на война по въздух и море. Следователно думите на начални-генералният щаб на ВС на Русия Валерий Герасимов, че „ще поразяваме не само ракетите, но и носителите им“, може да се игнорира.
Тази твърде голяма увереност в собствените сили сама по себе си раздухва агресията, която дори и не трябва да се подхранва с политически или пропагандистки методи. В подобна атмосфера всеки ответен удар няма да бъде отрезвяващ, а напротив – той може да влуди още по-силно.
Също така американците са напълно убедени в правото си да атакуват Сирия. А Русия от тяхна гледна точка трябва да преглътне това. Затова и предаденото по военни канали руско предупреждение за „тежки последствия“ срещу планираните удари все едно премина покрай ушите на американците.
Руското отмъщение
Неотдавнашната атака на израелски самолети по база Т-4 край Палмира освен назидателна, имаше и разузнавателна функция. Американците отдавна са изучили как, на какви честоти и вълни работят руските системи за ПВО в Сирия, но за тях е полезно да проверят още веднъж.
Израелтяните използват противорадарни ракети „Далила“, които се насочват по лъча, към излъчващата цел, а техните Ф-15 над Ливан бяха „осветени“ в това число и от руски радари. Това е допълнителна проверка, проведена от сили на съюзник. Но не е ясно какво може да даде на американците, защото по действащото споразумение за „разделянето на небето“ над Сирия основните параметри на руските радари са известни на американската страна.
Равнището на взаимодействие между руския и американския контингент в Сирия, по принцип е достатъчно високо. Има официална система за връзка, има специални схеми, които са създадени за избягването на въздушни сближавания, има и неформални канали. Специалните и разузнавателните служби имат информация на практика за всеки американски офицер, те се знаят дори и по име. И не става дума единствено за базата „Ат Танф“ и 55-километровата зона около нея, която американците смятат за един вид свой преден пост в Сирия, макар и статутът ѝ да не е изяснен до край и слуховете за нея излизат постоянно. Освен нея, в редица райони на Сирия са разпръснати малки групи американски инструктори и представители на силите за специални операции. На първо място на източния бряг на Ефрат, в Кюрдистан и района на Ракка. На практика те нямат никакво въздушно или ПВО прикритие, ако не се смятат портативните зенитно-ракетни комплекси, които в съвременните условия са ефективни единствено, когато пилотите не знаят за тях.
Тези американски военнослужещи са първите кандидати за ролята на цел, при това дори не защото руснаците имат жажда за кръв. Всяка операция, включително и ответният удар, трябва да има цел „възпиращ ефект“, а не просто жажда за мъст. В края на краищата става дума за защита на съюзника Сирия, с която Русия е свързана със съответните договори. А американците се намират на сирийска територия абсолютно незаконно и е напълно разумно така или иначе да се изтеглят от територията на Сирия. Би ни се желало да се изтеглят към Йордания и Ирак, но в условията на „самораздухващата се“ война, може да се изтеглят и на оня свят.
От друга страна, руските сили за специални операции са в състояние просто да блокират малките групи американски военнослужещи и да ги принудят да се предадат, което съответства с уставните правила на американската армия. Това, на свой ред може да предизвика ескалация на насилието от страна на САЩ, защото същите тези военни устави предвиждат привикване на авиацията при всяка сложна ситуация. За деблокадата на своите пехотинци, американските щурмовици ще излетят от летищата в Саудитска Арабия и в другите страни от Персийския залив – и ще попаднат под огъня на С-300 и С-400.
По-нататък, каквото стане
Американската страна още сега би желала да избегне преки въздушни боеве с руската авиация и с къде по-бедната сирийска. Затова и, според редица данни, се опитват да нанесат удара по Сирия в момент, когато по-голямата част от руските и сирийските военни самолети ще се намират на земята. От тук и изборът на цели: „Хмеймим“, „Шайрат“, Т-4, Т-2, „Кувейрис“, въздушната база при Деир ез Зор и летището на Дамаск. За положителен резултат, видимо, ще се смята извеждането от строя именно на самолетите, а не на инфраструктурата на земята. Това може да се изтълкува като унищожаването на авиацията, с която „хвърлят химически бомби“.
Като допълнителен ефект в САЩ разглеждат варианта за блокада на морското крайбрежие на Сирия край руската база в Тартус, за да се избегне пристигането на подкрепления по линия на „Сирийския експрес“, защото американците не са в състояние да се договорят с Турция за блокадата на проливите. За тази цел, предполага се и е предназначена самолетоносачната група с „Хари Труман“ начело, а не за продължаване на бомбардировките. Силите на 60-та оперативна ескадра на миноносци от испанската база „Рота“ в която влизат „Доналд Кук“, „Портър“, „Рос“ и „Кейми“ не може да осъществи блокада. Тази ескадра първоначално е формирана за „демонстрация на флаг“ и за сплашващи акции. Но въпреки лекомислието на американските моряци, предало се на много руски експерти, след двата инцидента в Черно море, ескадрените миноносци все пак се пазят от руските щурмовици.
Блокадата на Тартус и възможното използване на стратегически бомбардировачи В-2 също автоматично ще доведе до ескалация на конфликта и излизането му отвъд пределите на сирийския театър на бойните действия. Сега в Източно средиземно море се намира американската атомна подводница клас „Охайо“ – Джорджия, което е явно недостатъчно за прикритие на групировката. Освен това източно от Кипър са забелязани британски изтребители-прехващачи и самолети за радиоелектронно разузнаване, които също могат да се смятат за легитимна цел.
„Заслепяването“ на американската групировка и принуждаването ѝ да използва за презареждане европейските летища, на първо място тези в Италия е също възможен вариант за отговор. През последните два дни се отбелязва рязко увеличение на активността на руската авиация в Сирия и над източната част на Средиземно море и е разумно да се предположи, че могат да се разглеждат и асиметрични отговори, като заглушаване на методите за радиоелектронно оборудване.
От друга страна неконтролируемостта на американската военно-политическа мисъл може още на етап първи удар да доведе до такива последствия, които ще изискват провеждането на мащабна ответна операция без оглед на това какво ще е влиянието върху възможната ескалация на конфликта. Това ще бъде, за съжаление необходимо, ако американската страна задейства сили и средства, очевидно излишни за осъществяването на обявените политически задачи.
Откритата атака по Хмеймим и Тартус именно като руски, а не сирийски обекти, масираната бомбардировка над Дамаск, задържането на руските морски съдове (не задължително военни) – всичко това ще изисква отказ от половинчати мерки и оглед на политическите принципи.
Тогава ще се наложат стратегически бомбардировки по „Ат Танф“ от територията на Русия (Смята се, че мястото за излитане за отговор е принципен въпрос – ако ще се отмъщава със силите и средствата в Сирия, това все още не е излизането от пределите на театъра на бойните действия, а излитането от руска територия точно ще значи ескалация) и потапянето на „Доналд Кук“. По-нататък, каквото стане.
