Борисов/а ти какво ще обясниш на внучето, какво си … дядо, баба, то, хермафродит … как правиш секс … отпред, отзад, отгоре отдолу??? И внучето кой го е донесъл … то, татко или кой??? … или онова нещо там … абе нали знаеш, там??? И как ще обясниш … мама, кой е … тя, той, то … и по дяволите как се произнася вече святата дума “МАМА”???
Изчаках да минат екзалтациите около речта на Туск. И сега е време да се запитаме: имаме ли нужда някой водевилно да припалва родолюбието ни? Или се нуждаем от нещо друго – вместо елементарно, плоско ухажване?
Ето каква трябваше да е тази реч.
Аз няма да ви говоря за шопската салата, няма да ви говоря за всеизвестното, няма да ви ухажвам, като споменавам Захари Бахаров или Христо Стоичков.
Знам, че вие ще приемете това като нелепо изместване на вниманието ни от съдбовните ви проблеми.
Тук, в този Храм на Българската духовност – вашият Народен театър – трябва да бъда максимално откровен с вас.
Ще ми се да ви кажа, че ние имаме някаква представа за тежките ви проблеми – макар и не пълна.
Но ние ще ви уважаваме още повече, ако по-често говорите за тези проблеми.
Ако успеете да ни убедите, че се нуждаете от много повече помощ.
Ние не очакваме сляпа преданост или послушание, както си мислят може би някои.
Ние очакваме друго: да получаваме непрекъснато ясна и честна представа за случващото се тук – както и по-голяма настойчивост от ваша страна, за да преодолеете най-сетне дългогодишния си застой.
Най-лесно ще ми бъде да ви рецитирам „Отечество любезно“ – както ми подсказаха съветниците ми и някои българи.
Ние знаем, че вие открай време сте родолюбиви хора – обаче знаем също така, че трябва да живеете далеч по-добре.
Древната ви история и оцеляването ви през бурите на хилядолетията доказват вашия кураж.
Вие сте тук – наследници на самите себе си, потомци на самите себе си – а не на Спартак или който и да е било друг.
И нямате нужда да ви пришиват крилете на чужда история или слава.
Напомняйте си го това всеки ден, напомняйте ни го и на нас – за да бъдем по-почтени с вас.
Изживяваме съдбоносни моменти – заедно.
Надявам се, че ще ги преодолеем – отново заедно.
Даваме си сметка, какво означава да сте Пазителите на Съюза, да сте неговите граничари.
Сигурен съм, че ще издържите натиска и на това изпитание.
Това ни прави ваши длъжници.
Казвам го най-вече на онези ваши сънародници, които едва оцеляват, които едва отстояват страдалческия си живот.
Ние мислим за вас.
Видях протестите отвън, те са нормални за една демократична държава.
Но не видях нито един глас – поне публичен – на евроскептицизъм.
Това е още едно доказателство, че надеждите ви са свързани със Съюза.
И ние трябва да отговорим на тези надежди.
Обичайте страната си и работете за нея.
***
Туск никога нямаше да произнесе такава реч.
Висшата номенклатура на Европейския съюз все повече заприличва на кремълските старци от времето на Разцвета на Застоя.
Особено Юнкер.
Старческото му лигавене, мазните целувки с когото завари, приказките му за шопската салата и българската ракия предизвикват все по-голямо неудобство – всеки момент очакваш да направи нещо неприлично.
Сякаш иска да го вземаме за сенилния Брежнев.
Но речта на Туск надмина всичко: с елементарното ухажване, със злоупотребата с евтини похвати.
Сякаш българите са някакви идиоти, които, щом чуят, че някой ломоти на езика им, ще забравят всичко друго.
Че ще се трогнат, ако някой фриволно целува историята и подхвърля фалшиви тези.
Щом ни изкарват потомци на траките и ние се разплакваме от умиление, гответе се да ни подхвърлят вече всичко: Спартак да стане националния ни герой, а пък Апостола да го изпратим в забравата.
Спартак – героят на бунта срещу отдавна несъществуваща империя, им е далеч по-удобен.
Преди години Божидар Димитров написа книга за митовете в историята ни – първият от тях е за тракийския принос в образуването на българската народност.
Този мит се използваше, за да обслужва интересите на кръга около Л. Живкова, а и за да пробутваме по-лесно тракийските съкровища като наши.
Сега някой ще разобличи ли евтината игра на Туск – или пак политиката ще ни попречи?
Оперетъчното представление на Туск никак не е безобидно.
Най-малкото, защото предизвиква възторзи, които дори е неловко да коментираме – и то от хора, които уж имат призванието да управляват реалния живот, а не да примират по водевилни изпълнения.
Но зад всичко това имаше и нещо ведро: подсказаха ни, че нищо особено не се случва, че трябва да изтърпим една вечеринка и да си разменим евтини комплименти.
По-отвратително бе поведението на клакьорите на Туск.
Всички те толкова се развълнуваха, че сякаш не бяха и чували стиховете на Вазов, сякаш Туск трябваше да им ги открие и да ги направи родолюбци, поне за един час.
Жалка история.
