Минало. Настояще. Бъдеще. За физиката това е едно и също. Но за всички нас времето се движи само в едно направление: от очаквания към опит и спомени.
Тази линейност се нарича времева ос и някои физици смятат, че тя се движи в едно направление само за човека и за други видове, способни да възприемат нейното движение само по такъв начин.
Въпросът за времевата ос
се изследва от учение отдавна. Основният му аспект се изразява не в това съществува ли времето въобще, а в това в какво направление се движи това време всъщност.
Много физици смятат, че времето се проявява тогава, когато достатъчно количество микроскопични елементарни частици, индивидуално подчиняващи се на доста странните закони на квантовата механика, започват да си взаимодействат помежду си.
Те проявяват поведение, което вече може да се обясни с класическите закони на физиката.
Но на страниците на немското списание
Annalen der physic (списание, в което са били публикувани серия от статии на Айнщайн за общата теория на относителността), двама учени заявяват, че гравитацията не притежава достатъчно сила за това.
И че абсолютно всички обекти във Вселената следват принципа за посоката на времевата ос минало-настояще-бъдеще.
Вместо това учените смятат, че самата времева ос създава странични наблюдатели.
Един от основните проблеми на съвременната физика се изразява в нагаждане на квантовата механика към класическата.
В квантовата механика
частиците могат да притежават супер позиции. Например един електрон може да съществува едновременно на две места и да изясни кой къде е докато не се проведе наблюдение.
Тук основен аспект е вероятността. Да се изясни положението е възможно само по експериментален път.
Но правилата рязко се променят, ако електроните започнат да взаимодействат с други обекти, например, с атомите на въздуха или в състава на праховите частици и изобщо на всички видове вещества.
Тук в сила встъпват правилата на класическата механика, а най-важен фактор за взаимодействието на тези частици става гравитацията.
„Позицията на електрона, на всеки атом се управлява от вероятността“, казва Ясунори Номура, физик от Калифорнийския университет в Бъркли.
Но веднага щом започнат да се взаимодействат
с по-големи частици или да стават част от обект, например бейзболна топка, то всички тези индивидуални вероятности на техните позиции се смесват, а шансовете електроните да се намират в супер позиции намаляват.
Затова вие никога няма да видите как една и съща бейзболна топка може да се намира едновременно на две места – в ръкавицата на кетчъра и излитаща отвъд пределите на игрището.
Най-известната теория,
обясняваща принципа на декохоренцията, е уравнението Уилър – Де Вит.
Теорията се появява през 1965, когато на физика Джон Уилър се наложило дълго да престои на летището в Северна Каролина (САЩ). За да „убие времето“, той помолил своя колега Брайс Де Вит за среща.
Двамата учени се видяли и започнали да разговарят за различни теории и да си „играят с цифрите“.
В един момент и те достигнали до уравнението, което по мнението на Уилър, се явява свързващо звено между квантовата и класическата механика.
Теорията се получила съвсем не идеална
Но се оказала важна за физиката. Много учени се съгласили, че тя е инструмент за разбирането на всички особености на процеса на декохеренция и на т.нар. квантова гравитация.
Независимо от това, че в уравнението не е включена променливата на времето, то става основа за свързването на всичко във Вселената.
Все пак, в новата научна статия двамата учени говорят, че в уравнението на Уилър – Де Вит гравитацията влияе върху времето твърде бавно, за да може да бъде приета за универсална ос на времето.
„Ако разгледаме примерите и направим изчисления, ще се окаже, че уравнението не обяснява как се появява посоката на времето“, заявява биологът Робърт Ланза.
Италианският физик Карло Ровели още преди две години публикува статия за това в най-голямата открита научна уеб библиотека.
