С кратко прекъсване управлението на Борисов е най-продължителното, което в условията на демокрация, тотална бедност и разделение в българското общество е истински прецедент. Тази продължителност и последователност на мандатите обусловиха и предпоставките за пълно разгръщане на „капацитета“ на неговата партия и лично на него. Това, че българите твърде късно прогледнаха и осъзнаха колко дълго са се заблуждавали в неговите способности и чии интереси фактически обслужва, му позволиха толкова дълго да се задържи на власт.
През целия период на неговото управление властта всъщност се упражнява заради самата власт и нейното опазване в името на някаква самоцелна и привидна стабилност. По-скоро бихме могли да го асоциираме с поведение, характерно за пожарна команда, за което всъщност премиерът е учил. Разликата обаче е съществена, когато подобен човек се оказва начело на такъв сложен социален организъм като държавата. И това се превръща в проблем за развитие на страната, защото вече е напълно ясно, че подготовката и способностите му не му позволяват да възприема управлението на държавата като визия за перспективно развитие. И дългото му премиерство го доказва по най-категоричния начин. През всичките му мандати се наблюдава скачане от проблем на проблем под напора на събитията, без ясни дългосрочни цели, без реформи в нито една от обществените системи. Власт, движена по текущия хребет на събитията. Гасене на социални пожари и постоянно маневриране в социалното недоволство от различни групи само и само да не загуби властта.
Диалогът и анализът са му чужди
Плътно затворен във вътрешния потенциал на партията си. Монологът, назиданието и инстинктът му са определящи в маниера на управлението на партията му и държавата, където изцяло еднолично взима решенията. Наложената хаотичност при тази пожарна команда обезличава институциите и персонално членовете на правителството. Поради тази причина министрите си подават оставки не поради чувство за отговорност и достойнство, а по нареждане на премиера. Практически са обезличени министрите и съответно целият парламент. Чрез постоянна ревизия на техни решения. Системната промяна на вече взети решения и закони е стил на управление, което излъчва вътрешна и външна нестабилност.
Публичните средства еднолично се раздават към онези социални групи, които зависят от властта, или когато премиерът е притиснат от протести. Раздават се и по партиен признак и политическа целесъобразност. Без предварителни разчети, без анализ и реформи, само и само да се потуши недоволството.
Ниските доходи и бедността се превръщат в бедствие за все по-широки слоеве от населението. Социалната безизходица, самоубийствата и самозапалванията през този период са симптоми за дълбоко заболяване на обществената тъкан. Населението се стопява застрашително. Никога обаче премиерът не говори за тези остри проблеми пред страната.
Подобен пожарникарски стил на управление на държавата е убийствен за обществените отношения и за всеки човек поотделно. Колко хора загубиха живота си или пострадаха от този порочен начин на функциониране на държавата? Стотици са случаите, но най-типичен е този с катастрофата край Своге и повдигнатите обвинения. След толкова загубени живота и след десет години начело на държавата да разбереш чак сега, че за безопасността на движението отговарят единадесет институции! Това говори за абсолютна лична некомпетентност и безотговорност. Защото първо и непосредствено задължение на един премиер е да оптимизира структурата на МС и на целия публичен сектор с цел повишаване на контрола и ефективността на управление. Вместо да се занимава задълбочено с проблемите, влизащи в неговата компетентност обаче, в резултат на своя авторитарен стил Борисов се товари с несвойствени функции за един премиер, изземвайки правомощията на другите власти. И затова управлението му изобилства с погрешни или закъснели решения, икономически неефективни, и въпреки това той никога не поема отговорност. Защото при толкова много провали и човешки жертви, ако той имаше чувство за отговорност и достойнство, отдавна трябваше да е извън властта.
Другата не по-малка опасност, която носи това управление за по-нататъшното развитие на страната, е дълбоката му корпоративна и олигархична обвързаност с едрия капитал. Тя се изразява в прокарване на лобистко законодателство в защита на частни интереси и в начина на разходване на вътрешните публични и европейските финансови ресурси. Това сливане на власт, пари, частни и лични интереси фактически е
съставна част от модела
на управлението на Б. Борисов, което генерира постоянна корупция на най-високо ниво. Тези политико-икономически зависимости най-ярко се открояват със злоупотребите в сферата на инфраструктурата за сметка на качеството, легализирани под прикритието на обществените поръчки.
С това би могло да се обясни завидната активност на управлението на Борисов по отношение на усвояването на публични средства, от което се прави политика за привличане на клиентела за печелене на пари и избори. И така се изчерпва цялостната икономическа политика на правителството. Концентрацията еднозначно само в това направление за развитие на икономиката създава фактическа реалност, че това е единственият път за развитие и че като приключи европейското финансиране, ще завърши управлението на Борисов и на неговата партия. В това се коренят и причините за недостатъчния икономически растеж. На фона на ширещата се корупция цинично прозвуча неговото заявление: „създадох партията, за да се бори с корупцията“. Като цяло не се вижда и не се разбира от това управление необходимостта за налагане на други икономически мерки за развитие на страната със собствени сили. Най-важно за властта е да се покаже, че нещо се прави. „Ние показваме какво правим“, обича често да изтъква премиерът.
Зад това се крие двояка цел – да се облажи клиентелата около обществените поръчки, защото след това ще потрябва за поредните политически изборни поръчки. След което властта ще се отплати с нови последващи обществени поръчки. Това е мафиотската матрица на модела в действие, на симбиозата между власт и корпоративни интереси за печелене на избори чрез икономическа принуда над избирателите. Опасността да загубят работата, ако не са гласували правилно.
Технологически това се случва чрез поставени и доверени партийни фигури на ГЕРБ, които предварително отработват условията по кандидатстването на доведената фирма и съответната комисиона, така че преди обявяването на обществената поръчка вече е договорена печелившата кандидатура.
По същата схема в някои случаи кметовете на ГЕРБ, както бе показано в инструктажа на кмета на Пловдив, директно уговарят корпоративно гласуване или други задкулисни похвати как да се отчетат печеливши резултати чрез недействителни бюлетини или поправки в протоколите.
Скандалът с апартаментите
на властта и къщите за селски туризъм са другите поредни доказателства, както при обществените поръчки за политическа корупция в действие. Лобистки закони в интерес на корпоративния капитал, а той се отплаща на властта с лични облаги за себеустройване в ущърб на хазната. Както се развива този скандал, може да се окаже, че цялото правителство и неговите органи, призвани да се борят с корупцията, са упражнявали власт с нагла безотговорност, но най-голяма лична отговорност за уреждане за собственото си благосъстояние.
След погрома над икономиката и социалния стандарт на българите и кражбата чрез КТБ това е поредната драстична гавра с обществения интерес на самозваната десница след 1989 г. и нейното продължение в лицето на ГЕРБ. Резултатите от този пожарникарски мафиотски начин на управление на държавата става все по-очевиден и социално непоносим за все по-широки слоеве на българското общество, което осезаемо усеща застоя, безпътицата и безперспективност, но не и за Терминал 2.
Но това, което се случва, е, че самият Борисов се превръща в проблем за българската политика, а не го разбира. Поради ограничените си възможности, подготовка и компетентност той вероятно не осъзнава, че това, което прави неговото правителство, е крайно недостатъчно за развитието на страната. Затова оставането му на власт до края на мандата и на това парламентарно мнозинство ще задълбочи разпадането на държавността и изоставането на страната.
Петър Карлуковски
