След падането на дома на Асад играта на тронове в Сирия не свърши, както не свърши и войната, пише колумнистът на РИА Новости Дмитрий Бавирин.
Местните кюрди, контролирани от Съединените щати, биха искали да се оттеглят от сирийския държавен проект или да консолидират своята автономия. Предотвратяването на това да се случи е основната цел на Турция и тя се грижи за силите, които свалиха отбраната на вече бившия президент Башар ал-Асад. За него наистина всичко свърши.
Скоростта, с която властта падна, е невероятна. Притесненията, че превземането на град Хомс ще раздели Сирия на Асад на две части (столицата Дамаск от едната страна на фронта, лоялната крайбрежна Латакия с руски военни бази от другата) станаха неуместни до събота: Дамаск се предаде само няколко часа след Хомс, и то без съпротива.
За една нощ спекулациите дали Асад може да се е преместил в Латакия, крепостта на алауитите, родината на баща му и наследството на клана, където властта му винаги е била поддържана, също остаряха. Ако дори е могъл, то не е поискал: сайвантът изгоря, да гори и къщата.
Сега сирийският държавен проект ще се опита да възстанови Абу Мохамед ал Джулани – фактическият лидер на повечето от бунтовниците. Той се интересува от контрол върху цялата територия на страната, но уж без външна експанзия, тоест претенции към земите на съседите и участие в световната ислямска революция. Дали ще успее или не е открит въпрос, но неговият проект за Сирия победи този на Асад в надпреварата.
Именно поради краха на този проект въпросът за спасяването на режима на Асад не беше повдигнат от нито един от формалните и неформалните му съюзници. Няма смисъл да се спасява нечия власт в държавата, ако самата държава е умряла.
Противно на популярния мит, на първия етап от сирийската война, която продължава от 2011 г., никой също не спаси Асад – нито Русия, нито Иран, нито други външни играчи, защото те са играчи, а не спасителна служба за обречени. Той се спаси, като показа жизнеспособността на „алауитския” държавен проект.
За шиитите, чиято крепост е Иран, алауитите са събратя – мюсюлмани. За сунитите, които са мнозинство в декларираните граници на Сирия, те са по-скоро секта. И по време на Османската империя, и по време на френския мандат, и в независима Сирия след 1941 г. алауитите са били дискриминирани.
Почти единственият социален лифт за тях беше армията, където алауитите в крайна сметка заеха повечето от ключовите позиции. Сирия, както я познавахме до вчера, е рожба на алауитския военен преврат, а Асадови са кланът, който спечели вътрешната им борба.
За сунитите завземането на властта от „сектантите“ беше предизвикателство. По-големият Асад – Хафез, бащата на Башар – оцелява от ислямисткото въстание през 70-те години на миналия век. То започна пет години след като Хафез ал Асад стана президент, продължи шест години и се провали поради три фактора – сирийската армия, подкрепата на Москва и формирането на своеобразна коалиция от малцинства около алауитите. Това са шиитите, християните, кюрдите, друзите, йезидите, атеистите, комунистите и други национално-политически и религиозни общности на „другите“, които бяха заплашени от изтребление под управлението на ислямистите.
Почти същото се случи през 2011 г., когато сунитската улица се разбунтува срещу Асад младши. Това стана част от процес, останал в историята като „арабската пролет“: поради покачването на цените на зърното и масовата безработица „майданите“ започнаха да кипят в Близкия изток и Северна Африка. На някои места правителствата паднаха в рамките на няколко седмици, на други в рамките на няколко месеца. Башар Асад просъществува почти 15 години.
Имаше значително повече външни играчи, отколкото при Хафез, и кюрдите започнаха своя собствена игра, но шиитите, този път тясно покровителствани от Иран, християните, друзите и други малцинства отново застанаха на страната на алавитския елит. В същото време най-добри резултати бяха показани не от частите на „официалните“ сирийски въоръжени сили, а от местните милиции в отбраната и частните военни кампании в настъплението.
В първия етап на войната основният противник на пъстрата коалиция, събрана около Асад, бяха силите, които Западът определяше като „умерени“ (макар и да не бяха умерени). През 2014 г., възползвайки се от частичното поражение на „умерените“ и разкола между тях, на преден план излязоха откровените човекоядци от ИДИЛ, Ал-Кайда и други терористични организации.
През септември 2014 г., под предлог за борба със самопровъзгласилия се „халифат“ на ислямистите, американските и съюзническите самолети влязоха във войната, възнамерявайки в същото време да постигнат повратна точка в полза на лоялни на себе си сили. Само година по-късно Русия се включи в конфликта, чиято цел, напротив, беше унищожаването на „халифата“, за да наклони везните на страната на Асад, още повече, че САЩ не успяха в борбата с екстремистите и това стана проблем за целия свят.
По това време останките от терористичния ъндърграунд в Северен Кавказ са се заклели във вярност на ИДИЛ, а властта на Асад е доказала своята стабилност. От страна на Русия това беше залог за победителя или по-точно инвестиция в него: ако Сирия на Асад остане, Русия ще получи постоянно използване на военните бази в Тартус и Хмеймим, жизненоважни за логистичната поддръжка на операциите в Африка.
Така изминаха четири години и половина от началото на войната до деня, в който руските ВКС нанесоха първите си удари по цели в Сирия. Четири години и половина държавата на Асад устоя успешно и победи. А през 2024 г. се разпадна за четири дни и половина.
Членовете на предишни коалиции или обявиха неутралитет, или изритаха падащия. Държавата на Асад се срина отвътре, тъй като елитите приеха победата си – не окончателна, но привидно решаваща и постигната с участието на Русия – за даденост. Обещанията за конституционна реформа и преразпределение на властта отидоха в пясъка, икономиката зацикли поради санкции и загуби по време на войната, въоръжените сили не се модернизираха поради липса на средства и желание. „И така ще се получи“, реши Асад.
Показателна е съдбата на една от най-известните единици от периода на победите – “Силата на Тигъра”. Тя беше малка и първоначално частна част, но по време на войната неговият командир Сухел Ал-Хасан се превърна в легенда: казваха за него, че не губи битки и предпочита тактиката на „изгорената земя“.
През и без това сравнително спокойната 2019 г. Тигрите бяха реорганизирани и обединени в сирийските въоръжени сили. Сухел остана да командва, но беше скрит от обществеността, защото се смяташе за по-популярен от Асад. През април 2024 г. Сухел беше отстранен на пенсия, като в същото време се замени командването на военните части в Идлиб, Хама и Алепо. След подновяването на военните действия, тези части станаха шампиони в бягането.
Врагът дойде откъдето трябваше да дойде – от Идлиб. През годините на битки под турска опека там се е развил така нареченият „гоблински резерват“: на членовете на различни групи, заселени в градовете, е предложена алтернатива на смъртта с цената на унищожаването на града – да оставят оръжието, да се качат на специален автобус със семействата си и заминаване за Идлиб. Това е подобно на тактиката за подреждане къщата чрез събиране на разхвърляни предмети в една стая и нейното заключване.
Не може да се каже, че ключалката на сирийците не е била достатъчно надеждна, а вратата не е била достатъчно здрава. Там рухнаха самите стени под натиска на нова сила.
През годините на относителен мир в Идлиб имаше строг естествен подбор, в който хората на Ал Джулани станаха победители. Той успешно договори подкрепа с Турция и почти унищожи най-радикалните конкуренти от ИДИЛ и Ал-Кайда, които в различни моменти действаха като негови работодатели. Основното постижение обаче беше изграждането на държава в държавата: след като спечели надмощие във вътрешната конфронтация, ал-Джулани организира живота в Идлиб по такъв начин, че сравнението не беше в полза на Асад.
„По-малко корупция, повече удобства“ – такива са например прегледите на жителите на Сирия на Асад за живота в бунтовническа Сирия. Без да иска да промени нищо и почивайки на лаврите си, Дамаск загуби еволюционната надпревара от така наречения „резерват на гоблините“.
Дори предишният страх от радикализма на сунитското мнозинство този път не изигра никаква роля. В часовете, когато настъплението от Идлиб все още можеше да бъде спряно, поне теоретично, всички вътрешни съюзници се отвърнаха от Асад, след което външните съюзници нямаше какво да спасяват.
Иран ще загуби повече от другите: колапсът на алауитския режим разбива върха на „шиитския полумесец“ – геополитически проект за създаване на зона на влияние от Ливан до Йемен с неговите хусити.
Основният интерес на Русия е запазването на базите в Тартус и Хмеймим, които трябва да бъдат предмет на преговори с властите на новата сирийска държава, която в момента се появява от руините на старата.
„Той просто отживя своето и умря“, казва ал-Джулани за режима на Асад, сякаш абдикира от отговорност. И е трудно да се спори с него по този въпрос: държавата на Асад умря много преди Дамаск да се предаде. Абу Мохамед ал Джулани и турският президент Реджеп Тайип Ердоган забелязаха това преди всеки друг.
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
