Господин Георгиев, след поредица от събития, чиято кулминация беше трагедията на пътя край Своге, премиерът поиска и получи оставката на трима министри. Според вас може ли този ход да удължи мандата на правителството, да речем до европейските избори през май 2019-а?
– Този ход няма как да е особено спасителен за управляващите. До голяма степен кандидатите за освободените постове няма да са особено убедителни. Резервната скамейка на ГЕРБ не е населена с хора с доказан управленски и граждански капацитет.
Многократно сме наблюдавали подобни жестове и търсене на бушони, но особеностите на сегашната управленска гарнитура е такава, че много трудно ще се задейства обяснителната схема за добрия Борисов и лошото му обкръжение. Самият Борисов направи така управленския вертикал, че всички да повярват, че всичко зависи от него. Иска или не иска, той ще поеме цялата отговорност за случващото се. И така трябва да бъде.
Ако настъпи някакво затишие при новия политически сезон, това зависи и от други неща, а не от кадровите решения. Удължаване на хоризонта може да се случи не поради ход на Борисов, а от съвсем прагматични съображения, включително от страна на опозицията. Опозицията може да остави кабинета да се гърчи в дилемите и противоречията си, да изпробва последните си идеи, ако има такива, да прилага пиар технологии и прочее.
Следващата година наистина е наситена с избори. Два вота са сигурни – европейските и местните. Може да са и три.
Има логика евроизборите през май да се комбинират с извънредни парламентарни, тъй като ще бъде безкрайно мъчително за всички да изведат електората си на евроизборите. Комбинация с парламентарни поне би довело до по-висока активност.
Полезно упражнение би било да се оставят управляващите да демонстрират имат ли някакъв капацитет и потенциал да произвеждат идеи и политики, а не крамоли, пожарни действия и пиар акции. Това ще помогне много на българския избирател да вземе вярно решение. Някои все още имат илюзии, че нещо може да се получи от сегашната управленска комбинация.
– Но цяла поредица от събития – сривът на Търговския регистър, фалитът на „Олимпик“, катастрофата, която обърна недоволството към властта, отговарят на въпроса за капацитета и потенциала.
– Да, и за мен отговорът е ясен и е отрицателен. Но трябва по-голяма част от обществото да си даде сметка за всичко това. Няколко пъти с кратки мандати уж сменяхме нещо в политическия дневен ред, а всъщност само го удължихме с поне една петилетка, ако мерим с едновремешните мерни единици.
Обществото трябва да осъзнае, че така повече не може!
Ако се дистанцираме от текущия живот на страната, доколкото това е възможно, ще видим, че вече 10-15 години се влачим по корем като общество. Няма никакви цели, абсолютно сме занемарили съвместното залагане на основите на едно желано от всички бъдеще. Текущият политически живот не е нищо повече освен пожарникарски акции, когато гръмне поредният трагичен случай или поредният провал от някакъв сегмент на управлението.
След влизането в ЕС – една консенсусна общо-взето цел, темата за бъдещето отпадна от нашето полезрение и от полезрението на политиците. Нормалният човек има известни основания да не мисли за бъдещето, особено ако го вижда в песимистична светлина, което е масовият случай в България. Само че едно общество не може дълго да функционира без стратегия – стратегия за реализиране на политики, за реализиране в инструментариума на законодателството, социални технологии и прочее.
Единственото „полезно“ нещо, което правят сегашните управляващи, е да обезвреждат мините, положени от целия ход на новата ни история досега. Никой не се занимава с това да заложи параметрите на някакво бъдеще. Чакаме бъдещето да ни се случи, докато ние си движим по инерция. Но тъй като се трупат все повече проблеми и за разлика от малкото случаи на полезни ходове, където няма синергия, при лошите неща има кумулативен ефект плюс синергия. Сега все по-често ще гърмят мини, все по-често ще гърмят едни или други подсистеми на обществото. Ресурсът – финансов, интелектуален или волеви, е ограничен, и имаме все по-малко шансове имаме да обърнем тенденциите, които навсякъде са негативни. Ние сме влезли в улея на бобслея, а там посоката е само една – ускоряваща се и надолу.
– Все повече хора имат усещането и го споделят в социалните мрежи, че е достигната точка на необратимост на дегенеративните процеси в страната. Споделяте ли този песимизъм, бих казала дори – отчаяние?
– Доближаваме, ако не сме и минали вече точката на необратимост. Това се случва с демографията, с регионалната политика. 50% от територията на страната деградира и не е ясно дали е възстановимо. Такива процеси се трупат в здравеопазването, образованието, икономиката. Най-смисленият индикатор за една икономика с бъдеще са чуждестранните инвестиции.
– Които вървят стремително надолу…
– Да, които десетократно паднаха за десет години. Идва зима и то не само в климатичния смисъл на думата. Сред управляващите не виждам и най-дребният окуражаващ белег, че има мислене по тревожните тенденции и желание те да се обърнат. Наблюдаваме друго – опити да се трансформират моменти властови позиции в нещо друго.
– Очевидно е необходима дълбока трансформация в страната. Според вас трасира ли “Визия за България“ пътя към тази трансформация?
– Това е единственият политически документ през последните 20-25 години, в който мога да видя желание да се намери отговор на въпросите, които тревожат мен и достатъчно много българи.
На всяка страница от документа има една тревожна диагноза без да е експлицирана. Краските не са сгъстени, защото апокалиптичните очаквания не са добра социално-психологическа основа, ако искаш да въведеш темата за бъдещето. Но има вярна диагноза и е предложена радикална промяна. Бих казал, че това е най-радикалният политически документ от последните поне 20 години.
За първи път е изведена задачата да разработим заедно разбирането за едно ново бъдеще на страната. Бъдещето, което се очертава от насъбраните тенденции, е страшно.
Трябва радикално да се обърне посоката. По почти всички ключови аспекти са намерени механизми, няма само декларации и критики. Критиката даже е малко, защото какво да критикуваш тежко болен човек или общество?! Те имат нужда от диагноза и терапия.
В документа ги има и двете – и диагнозата, и терапията. Разработена е идеята за нова регионална политика. Скандални са разбягващите се тенденции в страната. Не може София да върви в едната посока, а една втора от България – в обратната. Недопустимо е да се борим срещу Европа на две скорости, а ние самите да се развиваме на три.
За първи път виждам свежи идеи в икономическата област от БСП. Има я темата за социалното предприемачество, за стратегическия ангажимент на държавата с обръщане на негативните тенденции в икономиката. Реалистично е, но няма да е лесно при този демографски срив, дефицит на работна ръка и растяща конкурентност на по-развитите пазари за нашата работна сила.
– А ще има ли съпротива? Ще спомена само, че предложението да се намали драстично ДДС при някои стоки ще се натъкне на огромната съпротива на така наречената ДДС-мафия. Има и други идеи с подобен заряд.
– Този документ неслучайно не беше представен като голямата истина на БСП. Разглеждам го като опит да се създаде платформа за старт на мислене по тези въпроси. Очевидно е имало мощна консултация предварително не само с академични среди, но и с бизнеса, местна власт, неправителствени организации. Дебатът очевидно ще продължава. Важното е, че се въвеждат сериозните теми в политическия живот.
Текущият дневен ред на политическия дебат е просто отчайващ. Аз например тотално загубих интерес към него. Отказвам да се информирам какво казал този и му отговорил онзи. Това даже не е политическо битие, това е бит, затънал в махленски разпри и пиар упражнения, доста често – непрофесионални, които се опитват да представят нещата сякаш всичко е под контрол, сякаш знаем накъде вървим.
Такава деинституциализация настъпи в последните години, че хората губят интерес към политика, към медии. Големият проблем и голямата зона на несигурност е бъдещето. Ако в близките 1-2-3 години не обърнем ключовите тенденции, по-нататък това ще е невъзможно. Има един принцип: който не иска, когато все още може, най-вероятно няма да може, когато поиска.
– Вие, социолозите, обикновено припомняте, че БСП има един електорален таван, който по различни причини не може да надскочи. Винаги има едни 2-3-4 процента, които я делят от ГЕРБ. Какво трябва да се случи, за да успее БСП да преодолее лимита? Смятате ли, че “Визия за България” дава този шанс?
– Документът едва ли е замислен с кратък цикъл на употреба, независимо че се задава изборна година.
В предходните години БСП не успя да бъде това, което искаше да бъде. До голяма степен се отчужди от реалността. Може би носеше следи от себе си кризата на левицата от последното десетилетие. България не е откъсната от света, така че тенденциите по света ги има и у нас в някакъв вид.
Левицата в Европа тотално загуби ориентация след финансовата криза през 2008 г., а Европа е лабораторията на леви идеи в началото на 21 век.
БСП беше притисната от тенденцията към глобализацията. Не беше ясно как една партия, силно вкоренена в национални традиции, ще прегърне целия компот от идеи, който носеше глобализационната тенденция. Последва бумът на популизма, ксенофобията, национализма, темата за националния суверенитет като контрапункт на глобализационните процеси. БСП пак се двоумеше.
– С консервативния елемент във Визията мисля, че вече не се двоуми. Факт е идейното сбижаване с Вишеградската четворка, ясна бе и позицията й спрямо Истанбулската конвенция. Да не се получи залитане към нетрадиционен за левицата вектор?
– Мисля, че във Визията е намерен добър баланс между темата за суверенитета, конкурентноспособността в едно глобално общество, многовекторната външна политика. Навярно това е добрата комбинация.
