Подготовката за срещата между Ким Чен-ун и Доналд Тръмп към момента продължава без засечки. Важна стъпка бе и историческата среща между Мун Дже-Ин, лидер на Южна Корея, и Ким Чен-ун, лидер на Северна Корея. Съществуват няколко възможности. Стратегията на Пхенян изглежда много по-прецизна, отколкото изглежда.
Новините около преговорите на Корейския полуостров са обещаващи. Всички въвлечени страни остават оптимистично настроени. През последните седмици от Пхенян се чуват важни послания. Ръководството на Северна Корея наскоро установи някои ръководни принципи, свързани с вътрешното социално и икономическо развитие през следващите години. След цялостното разработване на ядрено оръжие, следващата цел е развитието на икономиката и материалното благоденствие на севернокорейците. Отхвърлянето на ядрения статут на страната е част от по-мащабен план, който носи със себе си някои съществено важни изисквания, като например повторното обединение на двете Кореи, мирен договор със Съединените щати и изтеглянето на чужди военни части от полуострова. Възможността за постигане на икономическо развитие за севернокорейците зависи от това дали ще бъдат покрити тези изисквания. В този смисъл срещата между Мун Дже-Ин и Ким Чен-ун открива нови възможности за разрешаване на дългогодишните проблеми, като се има предвид добрата воля на лидерите на двете страни. От друга страна, срещата между двамата лидери трябва да проправи път към много по-важната среща между Доналд Тръмп и Ким Чен-ун. Тепърва предстои да се вземе решение къде да се проведе тя, но мястото трябва да има символично значение.
Избягвайки прекомерния оптимизъм, въпреки очевидната промяна в тона, реториката и действията в сравнение с тези преди година, трябва да разгледаме цялостната стратегия на САЩ в региона. През последните месеци стана ясно, че обитателят на Овалния кабинет няма голямо влияние върху това, което диктува истаблишмънтът (дълбоката държава) по отношение на външната политика. Това е токсичен коктейл от индустриалци, политици, експерти по мозъчни тръстове, бивши политици, войници и филантропи, посветени единствено на запазването на американското превъзходство. Техният стремеж е глобална хегемония, диктувана от (неправилното) схващане, че Америка е изключителна, необикновена страна. В този смисъл, както се подчертава в доклада за състоянието на ядрения арсенал на САЩ (Nuclear Posture Review), Вашингтон е изправен пред две страни, които са големи конкуренти (Китай и Русия), които сътрудничат с две страни, които са второстепенни опоненти (Иран и Северна Корея), и трябва да планира действията си в дългосрочен план. Американските военни, изпратени в Южна Корея, отразяват желанието на политиците да обградят най-важната част от страната и периферията ѝ, за да удържат Русия и Китай.
Присъствието на американски войници в Южна Корея е част от този геостратегически проект и е от съществено значение за баланса на силите. Всички тези фактори, както и нуждата от запазване на притока от южнокорейски пари, които се вливат в касите на американските отбранителни компании, показват как преговорите, инициирани от Корейската народно-демократична република (КНДР), Южна Корея и Съединените щати, са всичко друго, но не и открити.
Ако погледнем голямата картина на региона и скорошните новини от Пхенян, възниква въпросът дали Северна Корея е развивала своята програма за ядрено оръжие, за да се откаже от нея на по-късен етап и да накара американците да направят важни отстъпки в рамките на този процес. Така или иначе, придобиването на ядрено оръжие има своя логика на фона на опасността, която идва от Вашингтон и неговата агресивна империалистическа външна политика.
Но както е известно, истинската възпираща сила срещу каквото и да било американско нахлуване на полуострова или удар срещу ръководството на Пхенян, се крие в това, че Северна Корея притежава внушителен арсенал от конвенционални оръжия, разположени по демилитаризираната зона. Една война, дори и в нея да не бъдат използвани ядрени оръжия, символизира червена линия, която не бива да бъде прекрачвана. Ако САЩ започнат война със Севера, това ще доведе до непоправима криза и със Сеул, към който също ще бъдат изстреляни стотици неуловими ракети. Това ще доведе до пробив в дипломатическите отношения между Южна Корея и Съединените щати, а Сеул ще бъде принуден или да развее бялото знаме, или да преговаря със Севера. Американските политици ще се окажат в неизгодно положение, тъй като използват Корейския полуостров, позиционирайки войски и военно оборудване (като американската система за противоракетна отбрана THAAD), като ракетна площадка за удържане на Китай.
Реално погледнато, това прилича на стратегия, която е умело разработвана от ръководството на Северна Корея в продължение на няколко години. Пхенян иска да доведе САЩ до масата за преговорите, но в същото време да гарантира съществуването си, поради което продължи да развива ядрената си програма. Изглежда във Вашингтон са разбрали, че решението за военна намеса не е приложимо, особено като се има предвид натискът от неговите съюзници, които са наясно с това, че КНДР има ядрени оръжия. Пхенян сега е готов да покаже добрата си воля, като реши да изненада света и да се заеме с преговорите, като се откаже от ядрените си оръжия, които ще използва като разменна монета. При тези условия Пхенян е готов да сътрудничи, а Южна Корея приветства инициативата с отворени обятия, като ускори срещата между двамата лидери и проправи пътя за мир на полуострова. Китайската народна република приветства дипломатическите усилия и насърчи Южна Корея, а по-късно и Америка в тези дипломатически усилия.
Сеул, Пекин и Пхенян имат интерес да постигнат всеобхватна сделка, със или без участието на Вашингтон. Дипломатическите способности на трите държави успяват да притиснат САЩ до стената, задължавайки ги преди всичко да седнат на масата на преговорите (което е революционен напредък), а след това да изискат от тях сериозно облекчаване на санкциите. В противен случай Северна Корея ще бъде разглеждана като страната, която желае да постигне мир, докато Вашингтон ще остане изолиран и ще бъде приеман като подстрекател на войни.
Северна Корея печели при всички положения. Ако санкциите бъдат облекчени и мирните преговори се проведат по подходящия начин, тогава процесът на социо-икономическо прераждане, което Ким Чен-ун счита за приоритет, може да започне. Ако военната реторика надделее във Вашингтон, тогава позициите на Вашингтон ще бъдат в разрез с тези на Сеул, който е основен негов съюзник. Вероятно и в Китай могат да намерят оправдание, за да се откажат от санкциите си срещу КНДР, обвинявайки САЩ в това, че не постигат никакъв напредък на фона на удивителното предложение на Ким Чен-ун да се откаже от ядрените си оръжия.
Вашингтон ще се прояви като страната, която отказва съдействие, което ще даде свобода на останалите страни, включително на съюзниците, да не вземат под внимание позицията на САЩ. Пекин лесно ще заеме мястото на Вашингтон като посредник между Северна и Южна Корея, като започне тристранни преговори, вземайки предвид интересите на всички, освен тези на Вашингтон. Фокусът на Съединените щати ще бъде върху това да постигнат най-малко негативни резултати за себе си, знаейки, че имат едни от най-слабите карти на масата на преговорите.
