Американската външнополитическа традиция леко напомня на външнополитическата традиция на Високата порта по време на разцвета ѝ. В смисъл, че всяко посещение на лидер на васална държава се възприема като нищо повече от повод за публична демонстрация на готовността му да служи на великия султан или в съвременните условия, да изпълнява исканията на президента на САЩ.
При това посетителят е задължен още и широко да се усмихва и максимално емоционално да говори колко е щастлив, че са му дали да целуне чехъла на султана. Или изразявайки се на съвременен език „да почувства лидерството на САЩ и лично да се вдъхнови на енергията на американския президент“. Всяка друга конфигурация просто не може да се побере в главата на вашингтонската политическа система и затова в настоящата епоха на повяхване на американската хегемония идеални посетители на Белия дом са президентът на Украйна и на Балтийските републики. Всички останали световни лидери, които пристигат във Вашингтон, включително лидерите на ЕС и дори на някои африкански президенти, се водят от гледна точка на американската президентска традиция като нагли парвенюта, които не стоят мирно в редицата, ласкаят без огън и възторг и което е най-важното не бързат да изпълняват пожеланията на ръководителите на американската империя.
Преговорите между Доналд Тръмп и Ангела Меркел, може да се каже, минаха под лозунга „не давай нищичко на Тръмп“ и това може лесно да се забележи в разочарования тон на американските медии.
Ако на нещата се гледа прагматично, то Тръмп и трябваше да получи от Меркел някои отстъпки. На първо място, той се нуждаеше от съгласието на германския канцлер най-малко да върне санкциите (а най-много съгласие за война) срещу Иран, защото за настоящата администрация ликвидацията на „иранската сделка“ и следващата война с Иран е основен елемент от външнополитическата програма. На второ място, Тръмп трябваше да „изкопчи“ от Меркел нещо по въпроса за повишаването на финансовите вноски на Германия в бюджета на НАТО. Според Белия дом, Германия трябва да плаща ежегодно два процента от БВП в бюджета на Алианса (тоест да поръчва от американския военнопромишлен комплекс). Както се изрази поетично по този повод Тръмп, „НАТО е великолепно нещо, но НАТО помага на Европа повече от нас, защо тогава ние плащаме по-голямата част от разходите?“ На трето място САЩ трябваше да постигнат капитулацията на европейските лидери и особено на Меркел по въпроса за тарифните войни между САЩ и ЕС, а в най-лошия случай да получи от Европейския съюз съдействие в търговската война с Китай, която Тръмп неотдавна започна.
Президентът не може да се похвали с нищо по отношение на резултативност. По всички три точки Меркел поднесе вежлив отказ на Вашингтон. Съдейки се по пресконференцията след преговорите тя не е имала избор: изпълняването на тези искания е абсолютно невъзможно по вътрешнополитически причини. Преди пет години щеше да е трудно да си представиш подобна ситуация, но сега това вече е обективна реалност, към съществуването на която не могат да привикнат нито американските експерти, нито значителна част от руските и европейските медии, които и досега смятат ЕС за нещо като „голямо Пуерто Рико“. Тоест неинкорпорирана територия на САЩ, която на практика се управлява от Вашингтон, но няма право да влияе върху американската политика. Освен това официалният дискурс на Вашингтон по повод ЕС вече се е променил радикално и според самия Тръмп се оказва, че ЕС „е създаден за това да се възползва изгодно от САЩ“, макар и преди това в официалния западен наратив ЕС да се описваше изключително с термините „идеал на свободата“, „защитник на демокрацията“ и се говореше за „общоевропейска съдба и ценности“.
На искането на Тръмп да подкрепи разрива на Иранската ядрена сделка Меркел отговор със зле завоалиран отказ, заявявайки, че тя одобрява допълнителните мерки по ограничаването на иранската ядрена програма, но „ядрената сделка“ е една от „тухлите“, с които трябва да се изградят отношенията с Иран. Очевидно е,ч е тази позиция радикално противоречи на възгледите на Тръмп, за когото основен проблем в отношенията с Иран е същата тази сделка, която той възнамерява да провали още на 12 май. Освен това нежеланието на Германия да излезе от споразумението означава и , че Германия е против въвеждането на нови антиирански санкции, защото те противоречат на задълженията, които подписалите договора са поели върху себе си.
Обсъждането на въпроса за финансирането на американския военно-промишлен комплекс от германския бюджет премина още по-зле. Тръмп иска повишаване на разходите до равнище два процента от БВП на Германия. В превод на езика на живите пари може да се каже, че американската страна иска, веднъж и завинаги Германия да купува американско оръжие и да влага в НАТО около 73 милиарда долара ежегодно (номиналният БВП на Германия за 2017 г. по данни на МВФ е 3684 милиарда долара).
Проблемът е в това, че Меркел вече има подписано коалиционно споразумение, в което не е предвидено нищо подобно и няма никакви шансове за промяната му, дори и ако това е искано от Вашингтон. Допълнителният проблем е това, че Германия под носа на Вашингтон вече е организирала нещо като „паралелно европейско НАТО“ без САЩ и Великобритания и за финансирането на този германски военен проблем са необходими пари, които могат да се вземат единствено от самия военен бюджет, за който претендира Тръмп. Именно по горепосочените причини госпожа канцлерът на пресконференцията просто подчерта, че Германия е прекрасен член на НАТО, без преки коментари по повод „двата процента на Тръмп“.
По отношение на търговската война с Европа лидерът на Америка също няма с какво да се похвали – той не успя да постигне капитулацията на Макрон и не успя да постигне капитулацията на Меркел. Единственият успех се заключва в това, че нито един тот европейските лидери не успя да убеди президента на САЩ да се откаже от самата идея за трансатлантическа търговска война. Но това явно не е този резултат, който може да удовлетвори самия Тръмп и тези, които вярват в американската хегемония.
Цялата същност на новите трансатлантически отношения се изразява в позициите на Макрон, цитиран от „Блумберг“: „Ние няма да разговаряме за нищо, ако до главата ни е допрян пистолет“. Тоест европейските политици искат дискусии между равни, което Вашингтон по принцип не може да си позволи. Освен това вече дори и по-малките европейски чиновници заплашват САЩ с употребата на икономическа сила. Френският министър на икономиката Брюно льо Мер заяви: „За едната седмица, която проведох в САЩ с президента Макрон, разбрах едно нещо: американците уважават единствено демонстрацията на сила“. „Излишно е да се говори, че с настоящия световен хегемон не се говори с подобни термини.
Независимо от това как ще приключат всичките дипломатически и икономически конфликти между двата бряга на Атлантическия океан, още сега може да се каже, че Европа се е измъкнала от ръцете на САЩ, а по-нататък взаимодействието между САЩ и ЕС ще бъде все повече и повече конфликтно. За Русия и Китай това са просто прекрасни новини, а за самата Европа шанс да си върне загубената някога свобода.
