Ходя с такси на работа всеки ден. Ето как протича една моя сутрин:
„Можете ли да ми спрете тук, моля?“ – питам таксиметровия шофьор.
„Сигурна ли сте?“ – ми отговаря той: „защото по принцип тук не е вашия вход на сградата ви.“
„Не, тук е добре“. Плащам си и излизам от колата възможно най-бързо, оглеждайки се, за да се уверя, че никой от колегите ми не е наоколо.
Накарах таксиметровия шофьор да ме спре отстрани на сградата на работното ми място, а не отпред. Това е, за да се уверя, че по-малко хора ме виждат да пристигам с такси.
Страдам от стрес и тревожност, така че често хващам такси за работа сутрин, ако съпругът ми не може да ме вземе в колата, за да избегна лудницата в автобуса, което влошава състоянието ми. Не е евтино, отнема доста голям залък от заплатата ми и не е нещо, което искам и трябва да правя. Но е временно решение, което ми помага да работя, докато имам проблем с психичното си здраве, и се отказвам от други размлечения, за да мога да го финансирам.
И все пак, когато ползвам такси, това води до въпроси и нежелани забележки от моите колеги, което, честно казано, не ми се нрави, а и на моменти звучи непрофесионално и грубо.
„О, тя пак идва с такси, удобството преди всичко!“ – възкликна силно един колега на друг по шеговит начин, когато влизам в сградата.
„Такситата са за мързеливци, аз никога не си вземам такси, ходя пеша.“ – добавя още един колега.
„А защо просто не използваш градски транспорт.“ – добавя трети.
Винаги някой коментира личния живот на друг и по-специално ме пита защо не съм предпочела автобуса или ходенето пеша пред идването на работа с такси. Някои дори ми намекват за лоши случки, свързани с такситата, а други ми натякват колко много пари гълта това мое удоволствие.
Аз обаче не се срамувам от тревогата си; като цяло съм доста отворена за проблемите си с психичното здраве, но само за хора, които или имат причина да го знаят, или на които мога да се доверя.
Колегите ми не е необходимо да знаят, че изпитвам безпокойство и затова идвам на работа с такси. Моят начин на транспорт не трябва да ги интересува. Все пак това не оказва влияние върху тях или тяхната работа и не бива да е нещо, което да коментират, но все пак те го правят. Те не са виновни и не знаят, че човек може да таи в себе си тревожност и стрес, които да му пречат и че за мен е по-добре да дам допълнително пари, но да съм по-спокойна и сигурна.
Може би трябва просто да обясня ситуацията на колегите си, но като чуя техните шеги и хапливи забележки за това, че идвам с такси на работа, не ме кара да се чувствам сигурна или уверена в разкриването на нещо толкова лично.
На всичкото отгоре работя за агенция, така че постоянно влизам в множество разговори, срещам се с нови хора и работя в различни роли.
Опитвам се да се държа приятно с хората и това се получава, защото не знаят какво се крие надълбоко в душата ми.
Всяка сутрин е борба. Сякаш безпокойството се буди преди мен и ме чака, така че когато отворя очите си, вече е там, което ме удря в стомаха.
Трябва да се подготвя по специален начин, за да стана от леглото, да се измия и облека, да си направя закуска и да опаковам нещата си за работа. Спирам, за да избърша сълзите си и започвам да дишам дълбоко, за да спра гаденето, което е вследствие на тревожността ми. Всичко това отнема време, което е основната причина за мен да изпусна автобуса. А когато отида на спирката, за да чакам следващия, нямам сила да се кача в него, защото винаги има страшно много хора, които ме напрягат. Така винаги прибягвам до хващане на такси, защото това е единствения начин да отида навреме на работа.
Пиша тази история, защото искам другите да знаят, че има много начини хората като мен да се справят със стреса и тревожността, за да могат да работят нормално. Такси може да ви помогне в случаите, когато закъснявате за работа, с него можете да отидете на разходка през обедната почивка, вместо да седите в общата стая и да общувате с колегите, които и без това по цял ден са с вас.
Напълно приемам, че извършването на тези неща може да изглежда малко странно или необичайно, когато няма никакво реално обяснение, но правенето на тези неща позволява на хора като мен да останат на работа. Никой от нас не ви дължи никакво обяснение защо правим тези неща, тъй като имаме право на личен живот. Ако видите хора да правят някои от споменатите неща, не е изключено да имат психично заболяване. Затова ние трябва да свикваме да работим със своите болести и да не обръщаме внимание на хората, които ни критикуват, коментират или ни се присмиват.
