„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.
Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.
В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.
Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.
Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.
Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.
Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.
Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.
През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.
И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.
През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.
Още ли мисли някой, че гладувахме?
Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.
Но тогава бяха други времена.
Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.
Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!
Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахме
Но тия времена вече ги няма…“
Дарина Стоева
