Наблюдавайки буйното поведение на разсърдените французи по улиците, особено ако това се вижда за първи път, веднага в главата изскача мисълта: ето я революцията! Властите няма да устоят! Край с Франция. Правителството ще падне. Не е важно кой се бунтува този път – арабските и африкански юноши от предградията, популистките “жълти жилетки”, недоволните фермери, привържениците на сексуалните малцинства, противниците на сексуалните малцинства и напротив, защитниците на семействата и традиционните ценности, националистите, антифашистите, анархистите, студентите, пенсионерите, колоездачите, защитниците на животните, профсъюзите, еколозите и пенсионерите. Те са тълпи от хиляди, десетки и стотици хиляди, понякога милиони. Те запълват улиците на френските градове, спират движението, блокират гари и летища, обявяват автономия в отделно превзетите университети и училища, палят бензин, обръщат автомобили, диво реват, размахвайки знамена и хвърляйки се да хапят полицаите. А след това… се успокояват, идват на себе си, пият си хапчетата и отново отиват на работа, на обяд шумно обсъждайки цените, живота, съседите и политиката в малки уютни ресторантчета, където отново реват, но вече много по-тихо, преди да се разотидат по домовете си.
След 1968 година дори най-масовите многомилионни протести не постигат никакъв ефект. Нулев резултат. Винаги и при всякакви обстоятелства. Ако познавате Франция по-добре, разбирате, че това е простно нация от психопати. И не става дума изобщо за мигрантите. На френските власти просто не им пука за мигрантите, както и за обикновените коренни французи. И това ледено безразличие на свой ред превръща мигрантите в психопатите. Това е нова форма на социална интеграция – да пристигнеш в цивилизация на психопатите и да станеш същия като тях.
Жан Бодрияр смята, че французите са нация от пълни дебили. Според него те не са способни да разберат каквото и да е от изкуствотио и се набиват в музея “Бобур” с хиляди чисто и просто някой път той да рухне под тежестта на тези идиоти. Вътрешната дивотия и постоянните приснтъпи на истерия заменят за французите и култура и политика. Ако
Генерал Дьо Гол познаваше по-добре собствения си народ, нямаше да обърне през 1968 година никакво внимание на безобразията, които либералите творят на улицата. След известно време те просто щяха да се пръснат. А той приема случващото се насериозно. След това никой от президентите повече не повтаря подобна грешка. Каквото и да се случва на улицата, а също в икономиката, политиката, обществото, финансите, френската власти винаги запазва спокойствие. И пълен контрол над пресата. Режи Дебре, съветник на Митеран, признава, че по време на мандатите на Митеран, номинално ляв, той и неговият шеф не успяват да осъществят нищо от замисленото, защото всеки път инициативите им се сблъскват с невидима съпротива. И намирайки се на самия връх на властта, нито самият Дебре, нито Митеран така и не разбират откъде идва това противодействие. Чак по-късно Дебре разбира, че работата е в пресата. Пресата е всичко за Франция. А психопатите по улицата, тоест населението – това е нищо.
Когато Макрон го избират за първи път, а дясната и доста рационална Марин Льо Пен има добри перспективи, влиятелният вестник “Либерасион” излиза със заглавие “Прави каквото искаш, но гласувай за Макрон!”. Много френско. Десен, ляв, за миграцията, против миграцията, за повишаване на данъците, против повишаването на данъците – няма значение. Гласувай и туй то. За Макрон. Това е заповед, която не се обсъжда. И никаква отговорност не се носи след акта на гласуване. И Макрон не носи.
Намразиха Макрон още по време на първия му мандат. Не помня защо. Явно заради всичко. Но го избраха отново. Същите тези французи. Смята се, че руснаците са непредсказуеми – и това е безумие. Французите са предсказуеми, но това е безумие. Да изберат пълен некадърник за втори път… Кой с всичкия си е способен на това? Но го избраха и отново се заеха да протестират, славят, палят машини и разбиват витрини. Може да си спомним Бодрияр: французите са идиоти, но и Макрон е французин. Равновесието е постигнато.
Затова размахът на настоящите безредици, ожесточението на имигрантските банди от младежи (Макрон предположи, че просто са прекалили с компютърните игри), резкия спад на икономиката, увеличените лихви по държавните облигации, рецесията, сривът на курортния сезон, огромните загуби от вандализма не трябва да ни лъжат: французите са на печалба.
Макрон няма да прави нищо. Той той никога нищо не е правил. Ще подкрепи екологията, ще се срещне за всеки случай с Грета Тунберг, ще изпрати на Украйна някой друг ешелон с оръжие, ще изплати баснословни бари за известна, но напълно неефективна пиар-компания от САЩ, свързана с ЦРУ, ще си побъбри по телефона с Шолц, ще влезе в гей-дискотека, ще се огледа в огледалото. След това отново ще се взре в огледалото. Ще погледа и всичко ще се нареди. Винаги се е случвало това. Това не е апокалипсис. Не е край на света. Това е просто Франция.
Остава да допуснем едно нещо: никога досега в тази доста привлекателна и стилна държава не се е случвал апокалипсис. А сега на нейните наводнени с дявол знае кого улици показват масова халюцинация.
Има ли там някой, който да иска и може да промени ситуацията? Ако внимателно изследваме френската култура от XIX и ХХ век, то изводът е еднозначен: френският дух, като Орфей (например у Кокто или Бланшо), иска само едно, колкото по-надолу да се спусне в ада. Получи му се. И това е необратимо. Колко може да продължава още? Не се знае. Прекрасната Франция, най-голямата дъщеря на Църквата, както я наричат католиците през Средновековието, безвъзвратно се превърна в сметище – започвайки се от душите и завършвайки се с улиците и предградията. Нотр Дам изгоря. От Лувъра са изнесли всички картини и скулптури, способни да развалят настроението на мигрантите и феминистките.
Само Макрон и неговото огледало. Като в пиесата на Жан Кокто “Орфей” с декорации на Жан Гюго и костюми на Коко Шанел.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
