Летище София, 11:30 часа, 25ти февруари. Пристигам заедно с още стотици хора от Доха – един от огромните летищни хъбове – хората пристигат от Виетнам, Тайланд, Индонезия, Филипини и още и още.
Първо впечатление – никакви мерки за контрол – от ръкава на самолета ни пускат директно в човекопотока с останалите пътници, пристигащи и заминаващи.
Термо камери за телесна температура? Няма такова нещо… Лекарски екипи ли? Отново – не. Опашката за проверка на паспортите – връщат хора, идващи от “рискови” дестинации, за да попълнят декларации, че не са болни?!?!?
Всеки, изпратен да попълни декларация, се връща с обяснението, че са му казали – няма нужда, минавай.
Иначе, служителите на граничен контрол са екзалтирани от присъствието на медиите на летището днес – ще ги дават по телевизора довечера, голям кеф.
Истината – нулев контрол върху пътниците, ама наистина – НИЩО!
Пристигам от Филипините, където на пристанище, построено от нахвърляни камъни, и пристигащи лодки с по 5-10 души има по двама лекари, мери се температурата на всеки и се преглеждат пътуващите за симптоми на грип… Попълват се информационни карти с история на пътуването, телефони, адреси, имена…
Да не дава Господ някой носител на коронавируса да влезе в България, че ще приключим филма за нула време.
Иначе, имаме стабилност.
