Седеше до стената, както всяка сутрин – на същата пейка, до същите избелели некролози, които вятърът от Родопите тихо разклащаше. Старецът не бързаше. В Родопите времето не тече – то се задържа, сякаш да послуша още една история.
Казваха му дядо Стоян, макар че малцина вече си спомняха името му. Повечето го познаваха по гласа – онзи дълбок, мек глас, който звучеше като гайда в далечината. Глас, който разказваше.
– Тук всичко помни – казваше той, като почукваше с бастуна по камъка. – Камъкът, дървото, дори въздухът.
Очите му, избледнели като стара снимка, се спираха върху листовете зад него. Имена. Дати. Животи, сгънати в няколко реда мастило.
– Всеки от тях е бил човек като мен – продължаваше той тихо. – Сутрин е ставал, палил огън, гледал планината… и си е мислел, че ще има време.
Снимки: Росен Коларов
Вятърът повдигна крайчето на една обява. Дядо Стоян я изгледа дълго.
– А времето, момче… – обърна се той към невидим събеседник, както често правеше – …времето не пита.
Някога беше овчар. Познаваше всяка пътека, всяка скала. Знаеше къде тревата е най-мека и къде мъглата пада първа. Беше обичал. Беше губил. Беше останал.
Сега седеше тук – между живите и спомените.
Едно дете мина покрай него, спря се за миг и го погледна.
– Дядо, защо седиш тук всеки ден?
Старецът се усмихна. Не бързаше да отговори.
– За да не забравя – каза накрая. – И за да не забравят и те, че някой още ги помни.
Детето кимна, сякаш разбра повече, отколкото думите можеха да обяснят, и си тръгна.
Слънцето бавно се сниши зад хълмовете. Сенките се удължиха. Вятърът отново раздвижи листовете.
Дядо Стоян се облегна назад, притвори очи и прошепна нещо – може би име, може би молитва.
А Родопите слушаха. Както винаги.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
