Стаята миришеше на старо дърво, на чай и на нещо тихо, което не можеше да се назове — може би време.
Светлината се процеждаше през тънките пердета като спомен, който не иска да си тръгне. В нея прашинките танцуваха бавно, сякаш и те бяха уморени.
Жената седеше на леглото, загърната в тежко одеяло. Ръцете ѝ — изтънели, с изпъкнали вени — бяха притиснати една в друга, като че ли държеше нещо невидимо. Молитва, може би. Или последен разговор със себе си.
До нея, на малката масичка, стоеше бутилка, чаша и няколко разпилени монети — остатъци от свят, който вече не я търсеше. Прозорецът беше отворен леко, но въздухът не влизаше — сякаш и той се колебаеше дали да прекрачи прага на това място.
Снимка Росен Коларов
Тя не беше винаги тук.
Някога беше ходила бързо, с увереност, с торба в ръка и планове в главата. Някога е чакала писма. После — обаждания. После — просто някой да почука.
Сега чакаше нещо друго.
Очите ѝ бяха затворени, но не спеше. Вътре в нея се редяха лица — млади, усмихнати, забравени. Гласове, които вече никой не изричаше на глас. Спомени, които нямаха свидетел, освен нея.
Тя прошепна нещо. Не беше ясно дали е име или молитва.
Навън денят беше обикновен. Някой минаваше по улицата, някъде се чуваше лай на куче, животът продължаваше без усилие.
А вътре времето беше спряло.
Жената отвори очи за миг и погледна към светлината. В този кратък поглед имаше всичко — умора, примирение и странен покой.
После отново ги затвори.
И стаята се върна към тишината си, в която всяко нещо знаеше мястото си, а нищо не бързаше да се промени.
Снимка: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
