Обожавам да слушам залата как скандира името ми, сподели Неви. Невяна Владинова, заела престижното трето място в анкетата „Спортист на годината“ за 2017 година. Тя е новата звезда на родната художествена гимнастика.Година след година методично изкачваше стъпалата към елита на този спорт и през 2017-а вече твърдо е в голямата игра за медалите. Засега се радва на бронзово сияние – заслужи общо три медала от световното и европейското първенство.
– Здравей, Невяна! Как си в този ритъм на анкети и банкети? Или за теб само анкетите са бягството от реалността?
– Да, напоследък ми се събраха доста анкети и банкети. Но за нас това е малко разнообразие, така че сме доволни. Плюс това им се вижда края и с края на празниците започваме пак усилени тренировки, така че ни дойде добре.
– Художествената гимнастика изпраща поредна успешна година. Ти си трета в анкетата „Спортист на годината“, ансамбълът и треньорката са първи за 2017-а. Но знаем традициите в този спорт. Иска ли се още и… още?
– Винаги се иска още. Ансамбълът винаги е имал добри позиции. Отборът беше много силен, този ги замества достойно, но се радвам, че и в индивидуалното си връщаме позициите. Мисля, че оттук нататък е наложително да се иска още.
– Очакваше ли призовото трето място в десетката. Как го прие?
– Не, изненадах се. Първо бях много щастлива, че изобщо бях номинирана. Не мислех на кое място ще съм. Когато разбрах, че съм трета, даже малко трудно повярвах. Започнаха да минават десето, девето… и така до четворката. Много се зарадвах, че съм в тройката.
– Кога ти бе малко по-напрегнато – когато излизаш на съчетание или с вечерния тоалет пред спортния елит?
– Определено с вечерния тоалет. Мисля, че се забеляза. Постарах се да не ми личи, но мисля, че не ми се получи. Това е нещо много различно за мен. Свикнала съм да съм на терена. Там знам как да се концентрирам, да се вглъбя в себе си. Това беше нещо ново, но се надявам, че и с това ще свикна.
– Кога ти беше най-тежко през годината? Имаше Световно, Европейско, стартове за Световната купа…
– Може би най-тежко ми беше на световните игри в Полша. Те бяха много близко след Европейското, след възстановителния ни лагер и не бях много добре подготвена. Не се представих, както очаквах. Може би тогава леко се разочаровах, но много бързо ми мина.
– Да те върнем отново в залата. Как започна историята на Невяна Владинова?
– Започна много отдавна, бях много малка – на 6 години в Плевен. С майка ми се разхождах в центъра, видях гимнастичките, които носеха уредите си със себе си – обръч, бухалки, лента и просто реших, че искам да стана като тях. Прибрах се вкъщи и казах на майка ми: „Искам да съм гимнастичка.“ Не че ме е спирала, но понеже тя е била гимнастичка, не искаше това да е нейна неизживяна мечта. С много уговорки ме прати в залата. Отидох и после на 11 години една треньорка в клуб Левски Мариана Василева ме хареса. Попита родителите ми дали са съгласни да дойда тук и всъщност тогава почнах по-сериозно да тренирам.
– Художествената гимнастика е изключително красив спорт, но и изцеждащ състезателките. От какво ти е най-тежко да се лишаваш?
– Не мога да кажа, че се лишавам от нещо, честно казано, особено в момента. Може би единствено от времето за семейството ми и за хората до мен. Това е единственото, което ми липсва.
– В художествената гимнастика сме чували за много драми. За гимнастички, които са готови да захвърлят всичко. Имала ли си такъв момент?
– Не, не си спомням толкова тежък момент. Може да е имало нещо на някоя тренировка, но се разминава много бързо. Никога не съм си казвала, че ще захвърля всичко.
– Случвало ли се е да похапваш нещо скрито от очите на треньорския щаб?
– Случвало се е на всяка гимнастичка със сигурност. Като малка имах повече проблеми с килограмите, вече не е така. Старая се да изглеждам добре без да гладувам. Но като малка много пъти съм яла тайно и скришно и съм си носела храна без треньорките да знаят.
– Направило ми е впечатление, че в гимнастиката се демонстрират много приятелски отношения между конкурентки. Всичко това реално ли е или само за пред публиката?
– При нас наистина е реално. Особено с Катрин, а и с другите момичета съм близка. Приятелки сме, радваме се една за друга. За останалите не мога да говоря, но може би има интриги, няма как – все пак е изцяло женски спорт. 100% има.
– Значи има и някаква ревност.
– Пак между нас мога да кажа, че няма. Аз се радвам на успеха на всяка една. Щом е там, го е заслужила. За конкурентките от другите страни не мога да говоря.
– Твоят пробив в големия спорт реално е на турнира Гран при в Москва, когато се класира четвърта. Помниш ли това състезание?
– Помня го, да. По принцип не бях заявена за него. Много малко преди състезанието ми казаха, че състезателката, която трябваше да отиде, се е контузила и дали съм готова да отида. Брани, моята треньорка, веднага каза „да“. За мен беше много важно състезание. Много набързо дойде и мина. Затова може би не го усетих толкова.
– Нямаше време да се уплашиш.
– Да, да се напрегна и да се уплаша. Мисля, че затова мина толкова добре.
– Свикна ли вече с многото пътувания и състезания?
– Свикнах, да. Пътуваме постоянно. Може би единственото, с което не мога да свикна са полетите, но всичко друго е наред.
– А имаш ли любима държава?
– Испания и Италия са ми любимите държави.
– Обръч, лента, бухалки, топка – с кой уред най-много се обичате?
– Честно казано, всеки ден е различен. Понякога едното върви, друг път – не. Със сигурност лентата е един от най-трудните уреди за всяка една от нас. Може би най-много харесвам бухалките, но те пък са много сложни. В състезание е доста трудно да се играят.
– А кой е най-рисков? Може би пак бухалките…
– Бухалки, топката много бяга, лентата много се оплита… Всички.
– По колко време се тренира едно съчетание от „А“ до „Я“ с конкретен уред?
– Ние ги тренираме всеки ден. И четирите съчетания трябва да се работят през деня. Докато не се изработят, не се спира.
– Колко часа си в залата?
– Между шест и осем часа съм в залата на ден. Почиваме на обяд, но от сутринта до вечерта сме там.
– А истории за миналото слушате ли?
– Слушаме, да. Много често са много интересни. Най-често се радвам, че не живея в миналото, а съм в това време.
– Колко години вече работите заедно с твоята треньорка Бранимира Маркова? И вярно ли, че отношенията ви са почти като на майка и дъщеря?
– Вече осма година работим заедно. Много сме близки. В живота мога да си споделя абсолютно всичко с нея. Но все пак мисля, че имам достатъчен респект от нея, за да може на тренировки да я слушам като треньор, а след това да ми е като майка.
– Спомена, че осем години вече сте заедно. Кога си ѝ била най-сърдита?
– Случвало се е да спорим. Не мога да се сетя кога съм била най-сърдита. Може би ѝ се разсърдих тази година точно на тези световни игри, за които говорех. Не че ѝ се разсърдих, но бях ядосана, защото преди да изляза да играя, винаги я гледам и знам кога тя знае, че аз ще го изиграя. А този път тя знаеше, че аз няма да го изиграя. После ѝ казах: „Вие сте виновна…“
– Тя как го прие?
– Направи се, че е моя прищявка, но мисля, че се замисли. След това ми каза: „Може би си права, може би аз ти предадох от моето напрежение и затова така се получи.“ И двете си взехме поука.
– Мина през най-голямото напрежение на олимпиадата в Рио. Дебютира и вече знаеш какво е състезанието под знака на петте преплетени кръга. Завърши седма в многобоя. Как приехте това класиране ти и ръководството на федерацията?
– За мен това състезание беше много хубаво. Беше различно от всяко друго. Прие се много добре. Разбира се, можех да се класирам и по-напред, но за първа олимпиада това, че изобщо се класирах за многобоя за мен беше много важно. Мисля, че оттам тръгна моят старт като световна гимнастичка.
– Кое е различното на олимпийските игри от другите състезания?
– Различното е, че бяхме в селото всякакви спортисти, а не само познатите лица от нашето състезание. Едни се радваха, други плачеха. Всеки си изживяваше емоцията.
– Медал от Олимпиадата в Токио през 2020-а изглежда ли ти вече реалност?
– Да, изглежда ми реалност. Мисля, че наистина имам големи шансове. Въпросът е да съм здрава дотогава, да работя много и оттук нататък всичко зависи от това как ще се подготвя.
– Кой от успехите ти досега най-много ти е на сърце и най-много си го обичаш? Може би златният медал от Световната купа в Минск? Или бронзът от световното в Италия?
– Бронзът от Световното определено е много ценен за мен. Може би той и медалът от Световната купа в София, защото все пак беше пред родна публика. Беше много прекрасно изживяване.
– Какво е усещането да играеш пред родна публика?
– На мен лично много ми харесва. Обожавам да слушам залата как скандира името ми. Много ми помагат, дават ми сили, не ме напрягат по никакъв начин.
– Вярваше ли, че ще има толкова много зрители в „Арена Армеец“?
– Надявах се, че много хора се интересуват от нас. Надявам се догодина на световното залата да е още по-пълна и да ни подкрепя още по-силно.
– Къде публиката е най-пъстра, най-интересна?
– В Испания. По принцип в нашите зали е по-скромна публиката, но там определено се чувстваме като на футболен мач. Хората не спират да викат, не знам откъде събират сили да го правят цял ден.
– А в Япония?
– В Япония са доста скромни хората.
– Там сте на театър.
– Да, точно. (смее се)
– Мислила ли си някога да се откажеш? По осем часа си в залата, малко или много този спорт е монотонен, едно и също се прави докато стане перфектно…
– Монотонен е, докато не почне състезателният период. Тогава вече е доста интересно. Не, не съм мислила да се отказвам. Разбира се не всеки ден има това стопроцентово желание да тренирам и да правя едно и също, но на мен ми харесва. Обичам това, което правя.
– А каква се виждаш след края на кариерата си?
– Това ми е страшен въпрос. Още не мога да си представя деня, в който няма да тренирам. Най-вероятно ще стана треньор. Не знам дали е това, което искам да правя, но със сигурност ще помагам на националния отбор.
– Ще бъдеш ли треньор – диктатор или не?
– По-скоро не. (смее се)
– Загатваш в някои интервюта за сватба. Какво е положението на личния фронт? Ще ни кажеш ли нещо за любимия човек до теб?
– Сватба ще има, но ще е след олимпиадата, защото това е едно голямо събитие, което искам да организирам както трябва. С любимия ми човек си живеем като женени заедно.
– Приятелят ти Веселин свикна ли вече с твоя убийствен работен ритъм, с отсъствията, лагерите. Не те ли ревнува от спорта?
– Не, от спорта не ме ревнува. Много ме подкрепя. Свикнал е, доколкото е възможно. Поне не ми се оплаква. Най-вероятно не му е много приятно, особено лагерите, защото са по-дълги. Състезанията са по пет-шест дни, но когато заминем за 20 дни, със сигурност му е тежко.
– А ти него ревнуваш ли го?
– Случвало ми се е, но избягвам. Не обичам тези крайности.
– Беше избрана и за жена на годината. Как се почувства? Колко по-различно беше това признание от спортните призове и награди?
– Различно и много хубаво признание за една жена, за едно момиче. Определено ме поласка.
– Къде обичаш да си почиваш, ако въобще можем да говорим за почивка при вашия ритъм?
– Вкъщи, защото така или иначе толкова рядко се прибирам, че понякога си мечтая просто да си дойда у дома за два-три дни.
– За Нова година премии има ли от Илиана Раева?
– Има как!
– Три дни сигурно…
– Два дни за Коледа и два дни за Нова година.
– Какво изпитваш към Илиана Раева?
– Възхищение. За мен тя е един много добър пример за жена, за сила, за това как трябва да се боря за всичко. Много ни помага и съм ѝ много благодарна.
– А имаш ли любимка от „златните“ момичета от нейното поколение?
– Да, Мария Петрова ми е любимата гимнастичка. Много я харесвам и нея – и като гимнастика, и като жена. Даже мисля, че и в днешно време да се състезаваше, пак щеше да е много добра.
– Как гледаш на съдийството, защото много хора казват, че това е субективен спорт? Доколкото това е така?
– Субективен спорт е, няма как да не е. Но мисля, че и на съдиите не им е особено лесно. И все пак, когато си добър и си изиграеш нещата, те не могат да си затворят очите.
– А рускините толкова ли са силни?
– Да, много са силни. Може би имаше период, в който ги „бутаха“, но в момента са много силни и играят много сложна гимнастика. Стараят се много.
