На фона на нарастващ скептицизъм както в Европа, така и извън нея към нови екологични ангажименти, Европейската комисия се готви да представи на 2 юли нова амбициозна климатична цел:
… намаляване на въглеродните емисии с 90% до 2040 г. в сравнение с нивата от 1990 г. Целта служи като междинна стъпка между вече заложените цели – –55% до 2030 г. и климатична неутралност (100%) до 2050 г..
Но ентусиазмът, който преди няколко години изведе Европа като глобален лидер в „зелената трансформация“, сега изглежда все по-измамен, пише The European Conservative. Вместо единство и решителност, вътрешните спорове, недоверието и защитата на националните интереси започват да доминират.
„Европейската комисия се подготвя да представи на 2 юли нов климатичен етап, насочен към намаляване на емисиите с 90% до 2040 г. Но ентусиазмът, който някога тласна европейските институции към т.нар. „зелена трансформация“, вече е изчезнал, заменен от скептицизъм, недоверие и защита на националния интерес.“
От 27 държави членки, само шест – Дания, Испания, Финландия, Нидерландия, Люксембург и Словения – подкрепят безусловно предложението. Те обаче представляват по-малко от една пета от населението на ЕС. Други девет страни (включително Австрия, Белгия и Хърватия) биха подкрепили целта само при въвеждането на значителни отстъпки и т.нар. „гъвкавости“ – например възможност за ползване на международни въглеродни кредити.
Останалите – сред тях ключови икономики като Италия, Полша, Чехия, а също и Франция и Германия – са или открито резервирани, или настояват за по-умерени цели от 80–85%, които също биха били изключително натоварващи.
Компенсации вместо реални действия?
Изправена пред нарастващото разединение, Комисията и еврокомисарят по климата Вопке Хьокстра търсят способи да запазят формалното изпълнение на целта, без да налагат реални жертви на индустрията и домакинствата.
Най-спорният механизъм са международните въглеродни кредити – държавите могат да финансират проекти за намаляване на емисии в страни извън ЕС (напр. вятърни паркове в Африка или Азия) и да ги броят за свои собствени. Мярката, подкрепяна от Швеция и Германия, беше остро разкритикувана от Научния консултативен съвет на ЕС, който предупреди, че това подкопава както екологичната достоверност, така и финансовата логика на вътрешния преход.
Допълнителни идеи включват:
„Разтягане“ на времевия хоризонт: страните да изпълнят целта с 1–2 години закъснение;
Смекчена крива на намаляване между 2030–2040 г.;
Включване на „поглъщания“ на въглерод чрез гори или чрез все още незрели технологии (CCS – улавяне и съхранение на въглерод).
Всички тези подходи обаче бяха посрещнати като неофициално признание, че целта от –90% не е реалистично изпълнима без счетоводни трикове.
Глобалният контекст: зеленият залез?
Световната „климатична вълна“ отслабва. САЩ намалиха част от ангажиментите си под натиск от конкуренцията с Китай, който продължава да разчита на въглищни централи и въглеродно интензивна индустрия. Индия, Бразилия и други големи развиващи се икономики поставят в центъра икономическия растеж, а не климатичните ограничения.
В самата Европа, след войната в Украйна, последвалата енергийна криза, инфлацията и засилващата се деиндустриализация, зелената програма все по-често се възприема като тежест, а не като шанс.
Сблъсък между идеология и реалност
Политическите реакции са показателни. Евродепутатът д-р Петер Лизе (Германия, ЕНП) определи целта от –90% като „твърде амбициозна“, предупреждавайки, че това ще ускори износа на производства извън ЕС и ще ускори деиндустриализацията на континента.
Френският министър на икономиката Брюно Льо Мер подчерта, че „френската индустрия не може да бъде пожертвана в името на идеологически фанатизъм“. Полша настоява за допълнителни компенсации, а Италия постави под съмнение икономическата обоснованост на новите цели.
Някога хвалена като глобален лидер в устойчивостта, европейската климатична политика все повече се възприема като самоналожено ограничение, което уврежда конкурентоспособността и социалната стабилност на Съюза. В същото време, докато енергийни сметки растат, фабрики затварят и започва индустриална рецесия, Брюксел настоява „да се върви напред“.
