Разследването на „заговора“ между Доналд Тръмп и Русия, което води специалният прокурор Робърт Мълър, вече е на следващо ниво. Предявени са първите обвинения към бившия ръководител на предизборния щаб на Тръмп Пол Манафорт, известен лобист и политически консултант, а така също и към неговия сътрудник Рик Гейтс. Те са обвинени в пране на пари, лъжесвидетелстване пред федералните власти и недеклариране на сметки в чужбина. Нито едно от тези обвинения няма пряко отношение към Тръмп и президентската му кампания, но тези действия представляват нов етап в атаката към президента на САЩ.
Авторът на тези редове току що се върна от Вашингтон, където прекара три дни, благодарение на един проект по линия на Фонд „Горчаков“. На третия ден изпитах удивително, непознато за мен чувство. Русия ми омръзна! Не, не в този смисъл, че „избрах свободата“ и реших да обвържа своя по-нататъшен живот с друга страна. Всъщност, на мен ми писна от сутрин до вечер да слушам по всички политически телевизионни канали новини за Русия.
Не преувеличавам.
По всяко време, денонощно, включваш която и да било информационна, телевизионна програма, от ляволибералната MSNBC, до крайно консервативната Fox. От обществената PBS, до световно известната CNN, и веднага чуваш думите „Русия“ и „Путин“ в контекста на вътрешнополитическата битка в САЩ между Тръмп и неговите противници. Това така бързо ме отврати, не защото особено ме засяга или възмущава (аз все пак се старая да гледам на нещата от професионална гледна точка), а заради чудовищната монотонност на информационния поток. Даже се страхувам да си представя доколко вече това е омръзнало на американския телезрител, който наблюдава шоуто вече в продължение на една година.
Темите се създават една от друга.
Как администрацията на Тръмп бави въвеждането на санкциите срещу олигарсите на Путин. Как Русия се е намесвала в изборите през 2016 г. и вероятно ще се намеси и в изборите през 2018 г. Как Тръмп завоалирано е получил подкуп от руски агенти. Как Клинтън завоалирано е получила подкуп от руски агенти (така наречената уранова сделка). Как демократите се опитват да влияят на комисията, разследваща връзките на Тръмп с Русия.
Каква позиция е заел СССР във връзка с убийството на Кенеди (вярно, че нямаше намеци за съпричастността на Кремъл към това убийство, макар че пребиваването на Ли Харви Осуалд в СССР е намек в този смисъл).
И накрая, как всички заплахи от Русия нарастват…
Всичко това само за три дни, от сряда до петък миналата седмица.
В събота се появи информация за повдигнатите обвинения. А за тези три дни информационните емисии по тези теми не могат да бъдат преброени. Нас, в Русия, едва ли можеш да учудиш с подобни неща. Но маниакалността на Америка към нашето публично пространство и особено от екрана на телевизора е натрапчива и всепоглъщаща. Поемам риска да твърдя, че американските колеги значително ни изпревариха в тази дейност.
В руския контекст антиамериканизмът е относително привичен и доста рутинен фон, който има за цел да поддържа определена атмосфера в обществото. Тук антируската кампания е реален инструмент, използван в крайно острата политическа борба на високо ниво, чийто изход е неизвестен. Дали вече се натрупа умора? Понякога изглежда, че да. Много американски анализатори казват, че темата Русия вече им е омръзнала. Що се отнася до „простите американци“, те гледат вяло на политическото шоу и тях въобще не ги интересува интригата, свързана с урановата сделка или някакви си акаунти в Туитър, които притежавали руските „боти“. Телевизорът отразява повърхностните настроения, но ако се замислим за бъдещето на руско-американските отношения, то мнението на „широките народни маси“ не е от значение. Обаче политическият елит, даже и този, който вече е уморен от тази сапунена опера, възприема като даденост и аксиома факта за руската намеса в американските избори.
Този стереотип дълго време няма да се промени. Тук не става въпрос за доказателства, за които постоянно настоява руската страна. Аксиомите не подлежат на доказване. Отначало това може би изглежда забавно или предизвиква недоумение, но наблюдавайки случващото се, желанието ти да гледаш с чувство за хумор изчезва. Усещането е, че отношенията между Русия и САЩ необратимо се разрушават. В известна степен влошаването им е по-лошо отколкото в епохата на Студената война, защото всичко е омешано с вътрешни проблеми и комплекси. Темата за влиянието на Русия върху изборите разбърка привичната палитра от политически предпочитания. По-рано негативното възприемане на Русия нарастваше в посока дясно на политическия спектър. Левите демократи бяха възприемани по-скоро като помирители. Сега ситуацията е еднакво неблагоприятна и в двата края.
При това лявата неприязън към Русия и Путин е оцветена в много по-наситен идеологически цвят. Кремъл е виновен за поражението на Хилъри, не само по причина на силната ненавист на руския президент към нея, което тук априори е прието, че е така. Но и за това, че руският президент е олицетворение на крайно десния фланг и затова му харесва Тръмп. Що се отнася до десните, тук също има непрекъсната идеологическа стрелба, но на първо място доминира възродилото се от миналото възприятие за Русия като за военна заплаха. А това вече означава съответното стратегическо планиране и бюджетни средства. Тоест, системни и дългосрочни действия. Честно казано, сега вече въобще не е ясно какво трябва да се направи, за да се нормализират отношенията.
