ЧЕРВЕНОТО СВЕТЛО
Глава 1: Утрото
София се събуди със скърцане на трамваи и хладен въздух, който миришеше на мокър асфалт. Беше 26 октомври 2005 г. Малко след девет. По булевард „България“ колите се движеха като река от метал, а хората по тротоара бързаха към офисите си, сякаш денят ги гони.
В джипа отпред Емил Кюлев държеше вестник. Не четеше – очите му минаваха по редовете, но мислите му бяха другаде. На седалката до него шофьорът, който всички наричаха просто Шофьора, гледаше пътя.
— Нали знаеш, че пак има задръстване на светофара — каза той.
— Знам — отвърна Кюлев. — Всеки ден е така.
— И пак без охрана?
Кюлев се усмихна едва забележимо.
— Охраната е за онези, които искат да изглеждат важни. Аз искам да стигна навреме.
Шофьорът не каза нищо. Знаеше, че този човек обича да кара сам, обича да е свободен в движението си, сякаш контролът над волана е контрол над съдбата. Знаеше и друго – че в този град навиците са карта. А картите се четат.
Глава 2: Червено
Кръстовището на булевардите „България“ и „Димитър Несторов“ ги посрещна с червено. Джипът спря. Кюлев сгъна вестника малко, да не се мачка.
В същия момент, на друго място в София, светли прожектори огряваха пресконферентна зала. Румен Петков говореше пред микрофоните, до него стоеше Георги Петканов. Темата беше докладът на Европейската комисия – критики, тежки думи, статистика за престъпността.
— Взимаме мерки — каза Петков, уверено, почти автоматично. — Никой не може да отрече усилията на държавата.
Петканов кимна, както кимат юристи – със спокойствие, което прикрива умора. Журналистите записваха, някои вече си пишеха заглавията.
Тогава някой подаде листче на Петков.
Глава 3: Изстрелите
На булеварда не се чу предупреждение. Нямаше вик, нямаше сирена. Само едно рязко движение от храстите край кръстовището – тъмен силует, който сякаш се откъсна от сенките.
След това въздухът се напълни със звук.
Стъклото на джипа се разпиля на хиляди парчета.
— Лягай! — извика Шофьорът, но думата се загуби в грохота.
Той усети удар в гърдите, после втори – бедрото. Болката дойде след секунда, като закъсняла сметка. Ръцете му останаха на волана, но воланът вече не водеше никъде.
Кюлев не успя да каже нищо. Вестникът падна на пода, разтворен на страница с чужди новини. По-късно патоанатомите щяха да преброят 12 куршума. По-късно щяха да намерят и 15 гилзи.
А силуетът вече се оттегляше. Между блоковете на „Стрелбище“ сенките са много и всички приличат една на друга.
Глава 4: Листчето
В залата Петков прочете листчето и за момент лицето му се промени. Не беше политическа маска – беше чиста реакция. Петканов го погледна.
— Какво е? — прошепна той.
Петков вдигна глава към камерите.
— Току-що получих информация… Емил Кюлев е убит.
Всичко спря. Репортери замълчаха, някой изпусна химикалка. Докладът на Европейската комисия, който преди минута тежеше като камък, сега изглеждаше като хартия без смисъл.
— Пресконференцията… — започна Петканов.
— Свърши — отсече Петков и се обърна към помощниците си.
Глава 5: Журналистът
Един журналист излезе навън и запали цигара, въпреки че не пушеше. Трябваше му нещо в ръката. Нещо, което да задържи треперенето.
— Това е демонстрация — каза той на колега.
— От кого? — попита колегата.
Журналистът сви рамене.
— От онзи, който може да направи така, че държавата да изглежда смешна.
Той тръгна към кръстовището. Видя лентите, видя разпръснатите стъкла, видя хората с лица, които никога няма да забравят сцената. Някой шепнеше: „Преди очите ми…“.
— Видяхте ли човека? — попита журналистът една жена.
— Само тъмно… и после шум — прошепна тя.
Камерите снимаха. Но камерите не улавят най-важното – онова усещане, че истината може да бъде открадната пред всички.
Глава 6: „Респект“ и Чората
След това дойде реакцията. Петков говореше пред парламента: че това убийство не било като останалите, че целяло дестабилизация, че било удар по пътя към ЕС. Депутати настояваха убийството да се разкрие незабавно. Думата „незабавно“ звучеше като заклинание.
Започна акция „Респект“. Маскирани командоси изскочиха по центъра на София, проверки и задържания. Държавата показваше сила.
В Благоевград силата се превърна в срам.
При задържането на Ангел Димитров – Чората той умря. На другия ден МВР каза: „Инфаркт.“ Но истината лъсна на погребението и скандалът се точеше години. Това беше нож в гърба на „Респект“ – не врагът, а собствената ръка.
Глава 7: Версиите
Разследването разбра, че Кюлев е бил следен, навиците му – проучени. Пътувал без охрана, само с шофьор, по един и същи маршрут.
Версиите се редяха като сенки:
че е заради неуредени бизнес отношения; че поръчител може да е Георги Вълев заради пари от фалиралата „Тракиябанк“; че след „Килърите“ около Петър Стоянов – Сумиста се появява името Георги Петков – Дачи като прилика със силует от камери, но без доказателство; че може да са братя Галеви заради отказ да допусне хора по гранични пунктове; че е „политическо разчистване“ заради близости с правителства и ролята му като съветник на Георги Първанов.
А тезата, че убийството цели да ни провали членството в ЕС, с годините започна да звучи като отчаян опит да се даде смисъл на безсмислието.
Глава 8: Какво остава
Кюлев имаше хотели – Интерхотел „Сандански“, комплекс „Ривиера“ край Варна. Проекти. Планове. „Супер Боровец“ – голяма мечта под патронажа на Симеон Сакскобургготски. След смъртта му проектът пропадна. Хората шепнеха, че това е причината. Доказателства – нямаше.
Шофьорът оцеля. В „Пирогов“ спаси живота си, но не и спокойствието си. Журналистите написаха статии, после нови, после годишнини. Министрите смениха думи, после лица.
А разследването… остана временно спряно.
Един ден, години по-късно, същият журналист мина през кръстовището. Светофарът пак беше червен. Храстите пак стояха там.
— Знаеш ли кое е най-страшното? — каза той на колега по телефона. — Че градът свиква.
— С какво?
— С това да не знае.
Светна зелено. Колите тръгнаха.
Истината — не.
Иван Велинов
