Философията на равенството срещу икономическата реалност: рисковете от борбата с неравенствата.
Тезата за борбата с неравенствата е все по-често обговаряна от различни политици, а самите неравенства биват представяни като основен проблем пред обществото. На повърхността феноменът с икономическите неравенства в едно общество изглежда като проблем, но в дълбочина радикалното му решаване би могло да създаде далеч по-съществени проблеми. В България и в останалите страни от бившия социалистически лагер борбата с неравенствата дълго време не съществуваше като тема, защото през 1989 година нашите общества излязоха от период на равенство.
От тази гледна точка през 90-те години на миналия век темата за равенството и неравенството беше оставена без коментар, защото събуждаше масово отрицание на фона на тежкото финансово-икономическо състояние, в което се намираха посткомунистическите общества. По това време именно опитът за постигане на всеобщо икономическо равенство беше посочван като една от основните причини за икономическия крах.
Днес, след поне две поколения живеещи в режим на пазарни отношения и след като приключи първоначалното натрупване на капитал, все по-често политици и анализатори обясняват, че икономическите неравенства са в основата на проблемите в българското общество. Концепцията за постигане на максимално икономическо равенство има своята логика, но тя не е практическа и икономическа, а е философска и теоретична.
На пръв поглед би било прекрасно, ако живеем в общество, в което всички са богати. Не това обаче е целта на преодоляването на неравенствата. Целта е всички да са максимално равни. Това е далеч по-различно от възможността всички да бъдат богати. Напротив, опитът от социалистическия период сочи, че подобни цели по-скоро водят до равенство в бедността, отколкото до масово забогатяване.
Затова първото нещо, което трябва да знаем, е, че преодоляването на неравенствата не води до забогатяване, а до равенство. Това е изкуствен процес, при който с по-високи данъци са наказани онези, които получават по-високи доходи. Парите от по-високите данъци се събират от държавната администрация и се харчат от нея за хората с по-ниски доходи. Доколко тези пари се харчат ефективно, е спорен въпрос. Резултатът от подобен тип политика обаче е, че създаващите работни места инвестират по-малко, защото парите за инвестиции отиват при държавната администрация, а това води до увеличаване на безработицата.
В същото време хората със знания и нагласа да работят повече се оказват демотивирани да го правят, защото се оказва, че печелят колкото ако работят по-малко. С този подход се предизвиква демотивация и при хората с по-ниски доходи, и при онези, които предпочитат да не работят. В държава, чиято основна цел е да се бори с неравенствата, те няма защо да се опитват да си намерят работа или да се усъвършенстват, защото биха получили пари наготово от данъците на онези, които работят усърдно.
В подобни държави се стига до парадокси като този, че ако не работиш, може да се окажеш с повече пари, отколкото ако работиш. Ако този процес продължи по-дълго време, резултатът ще бъде забавяне на икономическия растеж и увеличаване на безработицата, а оттам и до масово обедняване на средната класа. Тя, а не най-богатите, ще усети най-силно ударите на подобна политика. Най-богатите просто ще затварят бизнеси, ще оптимизират разходи и ще замразяват заплати. Техните предприятия и компании, а не самите те ще обедняват. Тези, които ще обедняват реално обаче, ще са онези, които работят в тези компании.
В началото подчертах, че борбата за равенство е философска, а не икономическа концепция. Това е важен момент, защото светът е преживял най-различни трудности и трагедии заради опита определено теоретично философско виждане да бъде наложено в действителността на практиката. Защото философските концепции представляват желаното, а икономиката в нейния практически, а не теоретически вид е възможното. От гледна точка на концепциите за „социална справедливост“ тя е несправедлива, защото се движи от железни правила, които не признават нито философски нагласи, нито горещи чувства.
В действителната икономика, ако един бизнес работи на загуба, той фалира независимо от това дали собственикът му е добър човек, любезен събеседник, или изключително начетен еруидт. Ако сметките показват, че фирмата генерира хронични загуби, този бизнес ще бъде затворен и на негово място ще бъде отворен нов. Ако той се ръководи по логиката на парите, и печалбата ще продължи да съществува дълго независимо от политическите и житейските възгледи на собственика му. Не казвам, че тази желязна и много често жестока икономическа логика е нещо добро или лошо, но твърдя, че тя е нещо съществуващо и неотменимо от нито едно добро намерение и от нито една теория, претендираща за справедливост.
Теорията за борбата с неравенствата няма икономическа цел. Нейната добронамерена цел е да изгради общество, в което да бъде отстранено напрежението, което създава конкуренцията и произлизащото от нея неравенство. В капиталистическото общество е по-богат този, който е по-конкурентоспособен.
Тази теория би могла да бъде осъществена, но тук въпросът е доколко самото общество желае това. За да бъде даден ясен отговор на този въпрос, борещите се срещу неравенствата би трябвало да обяснят много ясно какви конкретни резултати очакват, ако борбата им се окаже успешна. По-богато, по-сплотено и по-спокойно ли ще бъде общество, ако неравенствата бъдат преодолени с цената на спад на икономическата активност?
Естествено, в една демократична система всеки може да убеждава в правотата си и да вярва в своите истини. Проблемът обаче идва, когато на една теория се гледа като на практика, а пожеланията се възприемат като факти. Подчертавам, че аз не съм либертарианец и не вярвам, че всичко в този свят е икономика и капитализъм. Всяко общество има пространства, които са лишени от икономическа логика и за тях тя е убийствена. Такива са религията, образованието, културата и изобщо ценностните нагласи.
Икономизирането на тези сфери би дало точно толкова катастрофален резултат, колкото теоретичното и пожелателно мислене би дало в икономическата сфера. Затова, ако искаме да имаме наистина хармонично общество, би трябвало да сме способни да разделяме желаното от възможното, теорията от практиката и материалното от духовното. Защото там, където духът се опитва да действа по правилата на материалното, а материалното да съществува по правилата на духовното, няма да има нито материален, нито ценностен успех.
Тома БИКОВ
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
