Кризата ще трае около две години. Българинът ще издържи, защото всеки си има буркани в мазето.
– А-а, консерви. Да, да.
Това е разговор между двама държавници, управлявали България в различни периоди, но стигнали до общ извод. През октомври 1992 г. президентът Желю Желев, който посети световното изложение в Севиля, се срещна на връщане в мадридски хотел с бившия цар и бъдещ премиер Симеон Сакскобургготски. Излизащият тогава всекидневник “Континент” огласи дословно какво са си говорили двамата в публикация под заглавие “Републиката и монархията се срещнаха в Мадрид”. Тя бе показателна за начина, по който функционира властта у нас в условията на криза, и за взаимоотношенията ѝ с обществото.
Оттогава България постоянно е в криза, защото все не успява да сложи край на посткомунистическия си преход. Затова поуките от онова време запазват актуалност. Държавниците, които трябва да водят обществото към изход от кризата, го оставят да се оправя само̀, като се успокояват, че две години са поносим срок за несгоди. Мъжете от по-старото поколение са свикнали да броят дните им, защото са прекарали задължителна военна служба. Жените знаят, че трябва да прекъснат обичайните си занимания за двегодишно майчинство. После всичко се нарежда от само себе си.
Сега отново сме в криза и сме във втората ѝ година. Управляващите се лутат какво да правят в пандемията, а обществото се дистанцира и самозатваря.
Коронавирусът изкара наяве стари рефлекси,
забелязани отдавна от изследователи на българската душевност. Във втория том на “Бит и душевност на нашия народ” Иван Хаджийски дава следния пример: “Преди години придошлата Бистришка река отнесе в Панчарево известния на богатите софиянци ресторант “Абация”, чийто бюфет бе украсен с големи буркани с компоти, лично производство на мадам Вилфан. Когато журналистите отидоха при останалите от ресторанта дувари на мазето и завариха там мадам Вилфан, първите й думи бяха за бурканите и компотите, а не за ресторанта” (граден с чужди ръце).
В криза българинът се вмъква в хралупата на своя малък свят, където се чувства най-защитен, защото го е създал със собствените си ръце, и не вярва на външни авторитети – особено на властта, че ще се грижи по-добре за него. Думите “авторитет” и “власт” произтичат от общ латински корен и в някои езици продължават да са еднозначни, а в българския може да се каже, че ниският авторитет неизбежно води до слабо влияние на властта. Съвременният социален психолог проф. Дончо Градев направи следния коментар пред в. “Сега” по повод безсилието на властите да управляват ковид кризата: “Нашият народ не изпитва доверие към държавата и управляващите. Не вярва на авторитет, който е свързан с властта. Затова е отворен за възприемане на слухове. След 30 години разочарование има тотално отрицание на властта. Особено силно ненавижда властта, когато го убеждава в нещо чрез принуда. Българинът се придържа към психология на индивидуалното оцеляване.”
Откакто сме в преход, наблюдавахме
два периода за поведение на властта в криза:
от 1989 г. до влизането на България в ЕС през 2007 г. и след това. През първия тя блестеше със своето отсъствие и се снишаваше, като оставяше обществото да оцелява при бурканите си. През втория започна да прехвърля голяма част от управленската отговорност към Европейския съюз, като използваше неговия авторитет в България за алиби при въвеждането на непопулярни мерки. Изразът “Така казаха в Брюксел” доби гражданственост и обществото се примиряваше, защото българите бяха от големите евроентусиасти с надеждата, че поне отвън ще бъдат наложени някакви правила, за да заприлича България на “нормалните държави”.
В пандемията обаче пролича важен дефицит в Евросъюза, който не е нито федерация, нито конфедерация, а обединение на държави, стремящи се да хармонизират своята политика чрез постоянни преговори. Видя се какво означава да не бъде хармонизиран цял обществен сектор като здравеопазването, в който взаимните зависимости може да се окажат много остри. Вярно е, че министрите на здравеопазването се събират периодично, но от това произтичат само временни мерки, а не общи правила за здравните системи на отделните държави. Принципът е всяка да се спасява сама, като в най-добрия случай може да разчита на споделяне на чуждия опит и на спорадични колективни действия, като общото поръчване на ваксини, за да излязат на всички по-евтино.
България се оказа най-зле защитена,
защото с ниския си авторитет властите не могат да наложат работещи мерки, без да срещнат отпора на недоверчивото общество. Те не могат да се позоват на общоевропейско решение, с което гражданите биха могли да се примирят. Когато българите пътуват в чужбина, не роптаят срещу зелените сертификати, нито се възмущават от предприетите в другите държави ограничителни мерки, а се съобразяват с тях. Мой роднина, който от 20 години е шофьор на ТИР, бе много гневен на своя шеф, че го задължил да се ваксинира, за да изпълнява курсове до Италия и Франция. Мислеше, че това е негово хрумване. Миналата седмица се върна от поредно пътуване до Италия и ми каза: “Добре, че си носех сертификат. Искаха ми го навсякъде. Ако не беше той, щях да заседна някъде по шосетата и да не мога да мръдна с камиона ни напред, ни назад”. А само десетина дни по-рано все още ползваше прословутия “зелен коридор” за свободно движение на тирове без такива проверки. Призна ми, че си е направил четири ламинирани копия на документа, като е оставил едно в кабината на камиона, едно в джоба си до личната карта, едно в личния автомобил и едно вкъщи. Ако не беше външната принуда, и досега щеше да се възмущава, че в България се въвежда подобно изискване.
Изводът е, че Брюксел ни е виновен за слабата ваксинация, защото няма механизъм да ни я наложи принудително. Родните власти са хилави за подобна мащабна мярка, засягаща личния свят на всеки гражданин.
