Залата беше затворена за външни лица.
Тежките завеси бяха спуснати, телефоните — изключени и оставени в метална кутия до входа. Двайсет и пет души седяха около дългата маса. Всеки от тях беше собственик или контролираше банка. Някои бяха милиардери. Други — хора, които от години стояха зад финансови групи, чиито имена никога не се появяваха публично.
Тази вечер обаче никой не се интересуваше от пари.
Въпросът беше един:
Кой ще оцелее?
Последните месеци бяха превърнали държавата в място, където законът и страхът все по-трудно се различаваха.
От БНБ идваха проверки след проверки. Министерството на финансите намекваше за „необходимост от стабилизиране“. Прокуратурата започваше производства по сигнали, които вчера никой не беше чувал. А междувременно по улиците хора, които всички познаваха, но никой не назоваваше, започваха да определят кой бизнес ще работи и кой — не.
Имаше и друго.
Телефонни обаждания.
Анонимни предупреждения.
„Внимавай.“
„Не пътувай с децата си.“
„Знаем къде е жена ти.“
Един от банкерите беше получил снимка на къщата си, направена от улицата предишната вечер.
Друг беше намерил куршум върху предния капак на автомобила си.
Трети вече не водеше децата си на училище.
А най-страшното беше, че никой не знаеше кой стои зад всичко това.
Или по-точно — всички имаха своите предположения.
— Това вече не е държавен натиск — каза тихо един от мъжете. — Това е система.
— Система? — изсмя се друг. — Система беше преди. Сега е война.
Някой спомена прокуратурата.
Друг — БНБ.
Трети заговори за чужди служби, които се опитвали да влияят върху финансовия сектор.
После разговорът се насочи към нещо, което всички избягваха.
Мафията.
Не онази от старите вестници. Не мутрите с анцузи и дебели вратове.
Новата.
С костюми.
С адвокати.
Със свои хора в институциите.
С влияние върху полиция, прокуратура, спорт и бизнес.
— Вече управляват и мачовете — каза един от банкерите. — „Черното тото“ не е просто някаква далавера. Там се въртят пари, влияние и хора.
Никой не отговори.
Всички знаеха, че това е само върхът.
Тогава се обади Емо.
Той притежаваше двадесет и седем процента от една от банките. Беше бивш служител на силовите структури и през годините беше изградил репутация на човек, който не обича да пита.
Баща му също бил човек с влияние в старата система.
Емо беше преживял прехода по свой начин.
Той не говореше много.
Но когато говореше, хората обикновено мълчаха.
Тази вечер обаче направи грешка.
— Трябва да направим това — каза той.
Няколко души се спогледаха.
— Кое „това“? — попита един.
Емо се наведе напред.
— Казах какво трябва да направим. Всеки от вас да осигури хората си. Контактите си. Ресурсите си. И никой да не предприема нищо самостоятелно.
Тонът му беше заповеднически.
— Емо — прекъсна го някой, — ние не сме ти подчинени.
— Не съм казал това.
— Именно така звучиш.
В залата се появи напрежение.
Емо се облегна назад.
— Ако някой има по-добра идея, да я каже.
Мълчание.
Тогава се обади човекът, който седеше до него.
Неговият приятел от двадесет години.
Човекът, който притежаваше 98% от собствената си банка.
Двамата бяха почти неразделни. Ходеха заедно на почивки с приятелки, пътуваха по света, вечеряха почти всяка седмица. Познаваха се почти от деца. Ходеха заедно по гаджета.
Но тази вечер приятелството не можеше да промени едно нещо:
Всеки от тях беше собственик.
Равен на останалите.
— Емо — каза той спокойно, — не говори така.
Емо го погледна.
— Как?
— Като че ли командваш всички.
— Аз просто казвам какво трябва да направим.
— Не. Казваш какво ти смяташ, че трябва да направим.
Няколко души наведоха глави.
— Нека чуем останалите — продължи приятелят му. — Тук има двадесет и пет души. Всеки има собствена информация. Всеки има свои контакти. Всеки има семейство, служители и интереси. Не можеш да влезеш в тази стая и да започнеш да раздаваш заповеди.
Емо се усмихна студено.
— Добре. Слушай.
— Слушам те от двайсет години.
Този път усмивката изчезна.
За няколко секунди никой не каза нищо.
После разговорът продължи.
Говориха за ликвидност.
За сигурност.
За охрана.
За резервни канали.
За това кои хора могат да бъдат подкупени и кои — не.
За това кои институции все още могат да бъдат използвани законно.
И кои вече не трябва да бъдат докосвани.
В един момент Емо отново се намеси.
— Ако чакаме всеки да си каже мнението, ще ни няма, преди да сме взели решение.
— А ако вземем грешно решение? — попита някой.
Емо не отговори.
Срещата продължи още почти час.
Накрая хората започнаха да стават.
Столовете се отдръпваха един по един. Някои си подаваха ръце. Други само кимаха.
Емо остана до масата.
Приятелят му също.
За първи път от двайсет години между тях стоеше нещо невидимо.
Не беше кавга.
Не беше омраза.
Беше усещането, че светът около тях се разпада и никой вече не знае на кого може да вярва.
— Емо — каза тихо приятелят му.
— Да?
Той го погледна право в очите.
После се изправи.
— Стига бе, Емо. Дай да видиме кой ще оцелее.
Емо замълча.
Вратата на залата се затвори.
А отвън, в тъмния коридор, вече чакаха шофьорите.
Никой не знаеше дали ще се върнат отново в тази зала.
И никой не знаеше кой от тях ще бъде там следващия път.
Защото в държава, в която властта, парите и страхът вече се бяха преплели толкова силно, въпросът вече не беше:
Кой е най-богат?
Не беше и:
Кой има най-голяма банка?
Въпросът беше много по-прост.
Кой ще оцелее?
