Напудрени репортерки от ранни зори сноват на пътното платно и се опитват да стигнат максимално близо до един изпепелен автобус, в който живи са изгорели 45 души. В който живи са изгорели 12 деца. Напудрени репортерки с продуцентски глас в ушите за пореден път забравят, че става дума за хора, чакани от някого някъде. Но знаят, че искат да са първи. Искат да ударят нов връх в журналистическата кариера. И ново дъно, що се отнася до морал и етика.
При всеки жесток инцидент, без значение броя на жертвите, в национален ефир зрителите стават неволни свидетели на един и същи печален сценарий: “Само тук: Вижте първи кадри от мястото на трагедията”, “Опечаленото семейство с първи думи”, “Само в ефира на… : Говори близък…”. Следват и въпроси – как се чувствате, какво видяхте… И на фона на всичко това големите медии винаги се хвалят с високите си постижения що се отнася до спазването на журналистическите стандарти.
Уважаеми колеги, такива има, но те отдавна не се спазват.
Етичен кодекс на българските журналисти:
2.3.3 Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност.
2.3.4 Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си.
2.3.5 Само особено важен обществен интерес може да оправдае намесата на медиите в личния и семейния живот.
2.6.4 Ще се въздържаме от възхваляващо или придаващо излишна сензационност отразяване на престъпления, насилие и жестокост.
Чуха се призиви, че във Факултета по журналистика и масова комуникация трябвало да се учи журналистическа етика. Учи се. Но в продуцентската глава витаят други идеи, а мегаломанията е доста лош съветник. Медиите възпитават съвсем друг начин на работа у репортерите. Медиите научиха аудиторията, че кървавите заглавия и шокиращите снимки са интересни. И аудиторията вече търси подобно съдържание по инерция. Емпатия липсва. Затова и следващият път ще гледаме същото – хиени с микрофони, които в ранни зори гонят сензация на фона на човешка скръб.
Джесика Вълчева
