СЕЛСКА ПАНИХИДА
Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче…
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.
Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче…
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.
А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от гнездата –
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.
Тук къщите сами мълчат по залез,
коминът към земята е наклонен…
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или спомен.
Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело…
А ние?
Доколко живи сме и ние?
Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж да идем?..
Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.
Георги Константинов
