При последния ми двубой в професионалния футбол спечелихме с 11:2, което е най-резултатният мач в историята на китайския футбол … Един от най-добрите ни футболни треньори Ясен Петров даде интервю. Роден е в Пловдив и облича екипа на Ботев, а след това последователно играе за Пирин (Гоце Делчев), Левски, Локомотив (София) и Славия. В града под тепетата е известен като Пловдивския Джанини. Два пъти е носител на Купата на България – с Левски и с Локомотив (Софич). В “А” група има 231 мача и 50 гола. Играе още за клубове от Кипър, Китай и Германия. След края на футболната си кариера се насочва към треньорската професия. Бил е наставник на осем клуба от елитната ни група, но най-голямо признание получи в Китай. Там работи в продължение на четири години и получава комплименти за работата си в азиатската държава.
– Здравей, Ясене! Докога ще си на родна земя и къде ще бъде следващата ти дестинация?
– Засега съм си тук в България. Ще имам време да отделя нужното внимание на семейството и на приятелите. Оттук нататък всичко е в ръцете на моя мениджър. Ако той съумее да намери клуб, който според него е подходящ за мен, естествено ще приемем поредното предизвикателство. Моето желание е да се завърна отново в Китай. Ще чакаме най-доброто предложение оттам.
– Как започна китайското ти приключение? Преди това две години игра за отборите на Ухан и Нанджин…
– Всъщност като футболист всичко стана много случайно. Имахме последен мач от кръга с Локомотив (София). Играехме срещу Спартак (Плевен) на стадион „Васил Левски“. И на загрявката в залата видяхме едни китайски мениджъри. Беше много интересно, защото тогава Емил Димитров беше треньор и ме сложи на поста ляв бек.
– Един доста привичен за теб пост…
– Да, доста привичен за мен пост. (смее се) Всъщност загубихме с 1:2, но мениджърите ме харесаха. Другото интересно нещо бе, че мачът беше в събота, а в сряда тяхното желание беше да покрия Купър тест и ако го направя, да замина за Китай. Условията бяха наистина много примамливи. В сряда отивам на „Васил Левски“ и даже срещнах Христо Стоичков. Пита ме какво ще правя, а аз му казвам: „Ще бягам Купър тест.“ Отговори ми: „Ти няма да можеш да го избягаш. Китай е много далечна дестинация за теб. “ Но го избягах. След това паднах и около 30 минути не можеха да ме свестят. В крайна сметка заминах и там в продължение на два месеца се готвехме точно за тези много интензивни тестове. Успях да ги премина и започнах да играя в Ухан. С този отбор направихме промоция в Суперлигата. Най-интересното беше, че бяхме само двама чужденци, а във всички отбори имаше по трима. Бяхме само аз и Стоян Ацаров. Оставихме отлични впечатления. На следващата година преминах в Нанджин. Там оставам в историята като първия футболист, отбелязал гол в професионалния футбол за този отбор. Знаете, че в момента треньор на този тим е Фабио Капело и има отлични футболисти. Все още хората ме помнят. Така започна моята одисея в Китай. Другото любопитно е, че последният ми мач в професионалния футбол бе в Китай, където играх либеро, също много непривично, на 33 години. Победихме с 11:2, а това е най-резултатният мач в историята на китайския футбол. Отбелязах гол с глава и това бе последната ми среща.
– И закри и поста либеро…
– Да, само вратар не съм бил. В момента, в който се прибрах в България, започнах да мисля как трябва да взема всички лицензи и да започна да уча. Моето желание беше да стана треньор по футбол. Тази възможност ми се отдаде много рано. На 34 години станах старши треньор на Локомотив (София) в едни много трудни времена. През цялото време мисълта ми беше насочена един ден, ако имам възможност да се завърна в Китай. И го направих също много странно. Бях треньор на Левски. Беше много студено, предстоеше мач от първенството срещу Берое. Виждам един дребничък китаец с една шапка, студува на оградата. После се доближих до него и видях, че това е последният ми мениджър, с който подписах последния си договор там в Ченду. Каза ми, че ако има подходящо място в подходящо време при подходящи хора, ще ми даде възможност да работя в Китай. Точно така стана.
– С Шъдзяджуан направи нещо уникално! Колко двубоя отборът нямаше загуба във Втора лига?
– Във Втора лига нямахме дълга серия, но постигнахме много победи. Играехме по различен начин. Първоначално целта бе шесто място, а ние направихме промоция. Изключително тежко беше, защото в началото работехме с група от 30 човека. Използвам възможността да благодаря на всички хора, които са били в моя екип и в Шъдзяджуан и последно в Хенан. Българи, без които по никакъв начин нямаше да постигна успехи. По принцип съм отборен играч и се радвам, че с тях живеехме и работехме изключително добре. Направихме промоция в Суперлигата, серия от 16 мача без загуба. Най-странното е, че 11 от тях бяха равни. Направихме 8 поредни равенства, което е рекорд в китайския футбол. Когато влязохме в елита един от шефовете на фенклуба ми каза, че и 30 мача да паднем – няма никакъв проблем, защото си обичат отбора. Никой не вярваше, че ще се представим по този начин. Завършихме на седмо място, а можехме да станем и пети, без да имаме скъпоплатени чужденци или звезди. Най-силният ни играч през първата част на сезона беше Георги Илиев. За съжаление той се контузи. И Емил Гъргоров – Бадема беше при мен. Той беше част от състава, с който направихме промоция. Те оставиха следа в този отбор. България се знае от почти всички, които обичат този клуб.
– В Шъдзяджуан бе треньор на исландската легенда Ейдур Гудьонсен. Имаше ли проблеми с него? Как се работеше?
– Аз съм на мнение, че колкото на по-високо ниво си и контактуваш с хора, които са успели, толкова по-лесно се работи. Изключителен професионалист! Той дойде в края на своята кариера. Целта му бе да запише участие на европейското с Исландия. Дойде в един труден за нас момент. И в мига, в който Ейдур стъпи в нашия отбор, всички останали чужденци в предни позиции започнаха да вкарват. Създаде уникална конкуренция. Всъщност в началото дойде малко неподготвен, но след това с всяка следваща стъпка навлизаше във все по-добра форма. Накрая му казах, че ще започне да тича много и в последните три мача той бягаше по 12 км. Аз съм изключително доволен от комуникацията и от съвместната ни работа. Имаше един случай – в предпоследния кръг той се върна от квалификация на Исландия и поради часовата разлика е нормално да се успи и това го разбирам. Закъсня за разбора преди мача с 20 минути, но аз го бях записал в стартовия състав и казвам: „Има играчи, към които трябва да покажем респект и ще го изчакаме. Аз съм сигурен, че той ще се събуди и ще дойде.“ Ейдур дойде 25-30 минути по-късно, извини се на всички. Казах му: „Виж, в състава си, започни да се подготвяш. Надявам се да си се наспал добре и да помогнеш на отбора.“ Той каза, че ще си плати глобата. Знае, че обичам вино, донесе ми една бутилка и ми каза: „Коуч, извинявай още един път, съжалявам.“
– Между другото той игра на европейското първенство.
– Да, това му беше мечтата. Мисля, че след това беше някъде по Норвегия, където треньор бе Солскяер и това му е последният клуб. Не знам дали знаете неговата история – той има четирима сина и всичките играят футбол. Баща му също е бил футболист и в първия си мач в националния отбор сменя баща си. Една футболна фамилия. Пожелавам неговите синове да го надминат.
– Говорил ли си с него за методите на работа на Жозе Моуриньо, който беше наставник на Гудьонсен в Челси?
– До там не сме стигали, защото поддържахме една дистанция между треньор и футболист. Но сме дискутирали много относно начина на игра, защото Шъдзяджуан беше малък отбор и начинът на игра не е този, който е в Барселона и в Челси. Тук имахме дискусия с него и аз един ден му обясних, че за нас са важни точките, а не да играем атрактивно. Но му казах, че когато печелим точки, ще започнем да играем и атрактивно. Играехме друга схема на игра и на фланговете. Бяхме 5-4-1 във фаза защита и 3-4-3 във фаза атака, но на двата фланга бяха типични бекове. Резултатът беше негативен за нас. Извадих двата бека и пуснах две типични крила и два пъти обърнахме така мачове. Ейдур дойде и ми каза: „Коуч, поздравления!“ Разсъждавахме много относно това, че трябва да сме прагматични. За мен това беше по-важното, защото на нас наистина ни трябваха точки.
– Защо не успяхте да се задържите в елита?
– Истината е, че с моя екип Георги Шейтанов, Мирослав Косев и Божидар Костадинов, се борехме изключително много в този отбор. Дойде един момент, в който в останалите тимове се инвестираше прекалено много. Разликата в класите не е чак толкова голяма, но купуваш звезди, които накланят везните към отбора, който ги е купил. Понякога могат да разчупят всичко и да решат сами мачовете. Но въпреки всичко ние бяхме на 13-о място, когато напуснахме отбора. Причините не искам да ги споменавам. Преди да се прибера в България имах среща с бившия ми бос. Оставаме в прекрасни отношения. Мога да говоря само хубави неща за Китай и за хората, с които съм работил там.
– В китайското първенство работят много славни специалисти – Марчело Липи, Луиш Фелипе Сколари, Свен Горан Ериксон, Фабио Капело. Имал ли си дуели?
– Играл съм срещу всички тях. С Луиш Фелипе Сколари са ни много интересни отношенията, защото два кръга преди края играехме с Шанхай СИПГ, който беше втори, а Гуанджоу – първи. Ние не играехме за нищо и направихме хикс навън с Шанхай СИПГ на Сколари. Два пъти повеждахме и два пъти ни изравняваха. Де факто направихме така, че Гуанджоу да бъде шампион. Нормално на следващия двубой Сколари дойде и показа изключително голямо уважение. При големите треньори държанието е джентълменско. Свен Горан Ериксон е изключителен джентълмен. Преди двубоя се срещнахме в коридора и каза: „Г-н Петров, правите нещо превъзходно с този отбор. Поздравления!“ Човекът се държа много джентълменски. След това сме се срещали и в Първа лига. Само хубави думи мога да кажа за тези хора.
– Сега ще те върнем в началото на кариерата ти. Защо избра футбола? Кой те заведе на първата ти тренировка?
– Много е странно. Като дете не съм бил чак толкова запален. Един от най-близките приятели на баща ми бе от София. Прякорът му беше Чепела. Имам много мили спомени с тези хора. Бил съм им на гости в София, живял съм при тях през лятото. На една Коледа дойде вкъщи. Баща ми вече не беше между живите, а аз съм бил много малък. Този човек ми донесе една кафява кожена топка. Навън имаше сняг, директно я взех и отидох да ритам. Това беше магията, която ме накара да се влюбя във футбола. Оттам моят живот стана футбол и училище. Единствено това.
– Кой те кръсти Пловдивския Джанини?
– Един журналист от Пловдив, не мога да се сетя точно кой, заради дългата ми коса. Много малко хора знаят, че си пуснах дълга коса, защото в спортното училище много пъти бях стриган нула номер. За първи път имах свободата и си казах, че ще си пусна много дълга коса. Постоянно бях нула номер, а за мен това беше много унизително. Заради дългата ми коса е направена някаква асоциация и така си тръгна „Джанини, Джанини“… Даже някой път на моя син му викам Малката Джанинка.
– Къде бе най-успешният ти период като футболист?
– Ако трябва да бъда искрен, от началото в Ботев (Пловдив) пазя много добри спомени, защото успях да играя с всички онези големи футболисти от второто „златно“ поколение на Ботев. Футболът беше уникален, изпитваше се истинско удоволствие. Съумях след завръщането от Гоце Делчев да стана голмайстор на отбора. Това ми беше много силен период. След това в Левски пък успях да играя също с отбора, който след това газеше по българските терени, с всички тези велики футболисти, с които разполагаше. В Локомотив (София) също бяхме направили много добър отбор, с който спечелихме купата на България. Ако почна да споменавам имена, ще изпусна някой и не искам да има обидени. След това със Стоян в Ухан имахме също много хубави моменти. В кариерата съм имал и много разочароващи периоди, което е нормално, но това са хубавите спомени, които имам като играч.
– Да се фокусираме към Левски. Би ли се върнал отново да работиш в клуба?
– Винаги съм „отворен“ да се върна да работя в България, ако има такава възможност, но не на всяка цена и ако нещата наистина са стойностни. Нямам проблем да работя в България, но на този етап това не стои на дневен ред.
– Тръгна ли си обиден от Левски?
– Не. От Левски си тръгнах много обогатен. Този клуб ми даде много знания и много сила, защото психически се калих страшно много. Естествено, аз съм дал моята енергия, но също и клубът ми е дал. Видях много и изпитах страхотни емоции, защото в групите на Лига Европа стадионът беше пълен. Това никога няма да го забравя. Няма да забравя хората с факлите. Само хубави спомени. Наистина бях щастлив в този период.
– Скоро разговаряхме с Илиан Илиев, който каза, че не си е тръгнал по най-добрия начин от „Герена“. Защо някак си се получава така, че футболисти, които са дали нещо на този клуб, не се разделят с него, както подобава? Или публиката ги обижда, или ръководството не се отнася с тях по най-добрия начин…
– Това са нормални неща. В Левски, в ЦСКА, сега в Лудогорец целите и изискванията са високи. Очакванията на феновете също са големи. Когато нещата не се случат, естествено първи ще си замине треньорът. Това са нормални неща и когато човек ги приеме и разбере, тогава няма да има чак толкова голяма горчивина.
– Кои са били най-тежките ти моменти в живота?
– В живота съм имал много тежки моменти много пъти. Един от най-тежките е загубата на моя баща. Бил съм много малък. Вторият ми най-тежък момент беше, когато майка ми замина за Гърция. Оттам нататък беше една борба, но съм щастлив, че съм продължил напред и съм постигнал нещо в живота. Рядко се връщам към тези моменти. Те са ме направили по-силен и са ми дали закалката да успявам в следващите трудни моменти. Но хубавите моменти са много повече. Искам да се наслаждавам на тях все повече и повече.
– Мислил ли си да се занимаваш с нещо извън футбола и случвало ли ти се е ?
– Занимавал съм се с много неща извън футбола. Имахме барче, което след това се превърна в нещо като дискотека. После имахме магазин, после държахме ресторант с жена ми. Опитвали сме какви ли не неща. Но в крайна сметка единственото нещо, което мога да правя, е да бъда във футбола. Разбрал съм го и заради това оттук нататък не опитваме нищо друго. Излишни маневри не правим. За мен тази игра е свещена, има голяма магия и изключително много я обичам. Тя ми е дала абсолютно всичко, което съм постигнал в този живот.
– Разкажи нещо повече за семейството си.
– Женен съм от 27 години. Имам три деца. Две големи момичета – на 27 и на 24. Синът ми е на 10 години. Опитва се да играе футбол на вратата. До два месеца ще ставам и дядо. Това са моите неща в семейството.
– Какво искаш да си пожелаеш?
– Преди всичко здраве за мен, за моето семейство и приятели. Искам да използвам още веднъж възможността да благодаря на екипа, с който работих – на Божидар, Георги и на Мирко. На Александър Георгиев и Иво Тренчев, които бяха с мен сега за изключително добрата съвместна работа, която имахме. И на тях им желая здраве и дано новата година ни донесе много весели моменти и поводи за радост.
– И дано да имаш две нови години – българската и китайската…
– Дай Боже така да стане, но и да не стане, не всичко е на всяка цена.
