В какъвто и филм да си влязал, докато си във вихъра на битието си в България, ще излезеш в мига, в който стъпиш на испанска земя….Андалусия, Севиля или Южна Испания -„музиката на душата”. Испанците-едни усмихнати…А свечеряващото се небе (вече, след като излязох от терминала, взела багажа, спрях да чакам посрещача си. ), беше удивително….Не спирах да се усмихвам, да се впечатлявам и да се чувствам като избраница на съдбата, крале, кралици, стъпили тържествено на тази земя – рай….Ей това харесах на Испания – спокойствието, което лъха от тях. Нещата се случват, хората са страхотни, мили, усмихнати, спокойни и любезни, културата е чудесна. А няма стрес и истерии! Никой не бърза и въпреки това няма спънки и несвършена работа като тук. Как ли успяват? На мен, не знам дали ще ме разберете, Испания ми миришеше на … история. Това е държава със стара, изключително богата и интересна история. И всичко е пропито с исторически спомени за великото минало на тази нация. По време на великите гоеграфски открития те, да цитирам неточно Билбо Бегинс, сякаш са се разтегнали като парче масло намазано твърде тънко на филията, и сега са се свили обратно до нормалната си цялост. Но със свиването са отнесли със себе си и не са загубили страхотното наследство от всички колонии, които са белязали с присъствието си. А те не са били малко. Ако си спомняте уроците по история от училище, през 16 век светът е бил разделен на две, между Испания и Португалия.
Аз поне си спомням хубавите неща. А те бяха толкова много. Защото дори мъничките разочарования допринасят за цялостното изграждане на образа на това страхотно място.
