Често се чувстваме длъжни да се държим по определен начин с хората от живота си. Поради етикетите, които обществото ни е наложило да залепим над взаимоотношенията си с даден човек, ние правим определени компромиси, държим се по съответния начин и съобразяваме решенията си спрямо това, което дължим на отсрещния.
Избираме благото на другите пред своето, за да бъдат те щастливи, грижим се за тях дори повече отколкото за себе си, подреждаме бъдещето си спрямо това какво би било по-комфортно за тях. И накрая какво? Мислите, че някой ще се обърне, за да каже благодаря?
Хората, за които жертваме собственото си щастие, много често дори няма да забележат какво сме направили за тях, но те не са виновни за това – ние сме. Защо си мислим, че можем да помогнем на тези, които сами не искат да си помогнат? Защо си мислим, че ние трябва да водим битките, отредени за техния живот? Защо въобще си мислим, че знаем от какво имат нужда те?
Ние отговаряме за собствения си живот, собствените си грешки и собствените си избори. Не е нужно да страдаме заедно с другите, само защото те са решили, че днес не им е ден или да съобразяваме и най-малкото си решение с тях, защото така ще им бъде по-удобно.
Взаимоотношенията ни не бива да бъдат товар, не бива да чувстваме, че отсрещният е легнал на нашите рамене и ние трябва да носим освен собствения си живот, и неговия. Не бива да се чувстваме като затворници или да изпитваме вина, защото това вече не е обич. А ако другият не може да намери обичта в самия себе си, то той никога няма да може да усети и нашата!
Не дължиш нищо на никого… но на себе си дължиш щастие! Дължиш си грижа, обич, внимание. Дължиш си да избереш себе си, да живееш, да се наслаждаваш. Дължиш си да помислиш за себе си, да се смееш, да бъдеш напълно свободен, да правиш това, което ти искаш! Защото единствените взаимоотношения, от които можеш да процъфтиш, са тези между хора, изпълнени с любов.
