Поколебах се за момент. От кое лице да бъде този разказ? Но това се случи на мен и аз не бягам от него. Да. Аз бях. Преди известно време. След едно горещо лято, настъпващата топла есен. Букнах първия попаднал ми хотел. В самия край на страхотен залив, един от малкото останали не съвсем застроени по нашето Черноморие. Не бях идвал от години. Морето беше някъде долу, но се чуваше, а стъпалата никога не са ме плашели. Трябваше просто да се скрия някъде. От себе си основно. Току-що бях приключил с двадесет и три годишния си брак. Съжителство в хармония, с нормалните за всички тежки и хубави моменти, без насилие, без изневери, без омраза (раздяла, изненадала всичките ни приятели и познати). Имаме страхотен син. Винаги сме се грижили за него. Двамата. Правим го сега и винаги ще го правим.
23 години. Имаше пост по тази тема – малко по-надолу. 23 години.
Ще кажа само едно. По-страшно от самотата е само самотата, когато си с някой.
Няколко месеца преди това бях на един от най-големите рок фестивали в Европа. 70 хиляди човека. Викат, скачат, пеят, смеят се, тичат, напиват се до безсъзнание, правят секс, дрогират се и пак скачат и пеят. И аз виках, и аз скачах, обграден от 70 хиляди човека. По-самотен не съм се чувствал никога.
Никой не ме изпрати, когато тръгвах. Никой не ме целуна. Никой не се притесняваше как ще оцелея с мотора в този проливен дъжд. Нямаше на кой да се оплача, как сушах екипировката на телевизора в хотела, за да продължа на другия ден. Нямаше на кого да разкажа за мъглата и студа в Алпите, за прекрасната дъждовна гледка отвъд предела, за топлината в случайните кръчми, за срещите с лудите като мен колеги по бензиностанциите и неизменните поздрави от насрещното платно, невероятната кал в онзи бежански лагер на границата с Германия… Нямаше с кого да споделя страхотното удоволствие да видиш най-добрите групи, събрани на едно място и да усетиш ритъма, и заряда на цялата тази тълпа. И не говоря за приятелите (особено виртуалните, с които едно кафе не можеш да изпиеш). На някои разказваш, но с други споделяш…
Винаги съм имал странни разбирания за лятната почивка. Предпочитам пусти плажове и малко хора. Не обичам „пърженето“ на плажа – изнервя ме. Онзи септември слизах на плажа около час преди изгрева. Сядах на походния стол, слушах музика и чаках слънцето – сам с мислите си. След изгрева четях малко, закусвах в хотела, отново четях в огромната беседка и след това обикалях с колата. Обядвах някъде навън, четене и сън в хотела, а привечер слизах отново на плажа да чакам залеза. Ден след ден, след ден…
Забелязах я още на първата закуска…
Рускинята
Обикновено са по две, като едната е по-възрастна. Почти винаги. Тази беше сама. Около 45. Има жени, които с възрастта стават по-красиви. Тя беше от тях. Много повече. Годините просто ù отиваха – като скъпо бижу. Може би затова не носеше нищо подобно. Нито дори лак или червило. Естествена красота. Стройно и стегнато тяло. Грам целулит или излишна мазнина. Миловидно лице, естествено розови сочни устни (бягай ботокс) и огромни тъжни сини очи. Тъжни. Страхотни вълни кестенява коса, винаги прибрани с две шноли, никога на кок или разпръснати. Твърди гърди и най-невероятното дупе, което съм виждал. Добре де, ще си призная – първо видях циците и дупето, а малко след това краката. То иначе защо да правят такива предизвикателни бански, пък и халати дето непрекъснато се разтварят от само себе си – да покажат нещо малко и пак да го скрият уж… Ама какви бедра само….
Не беше само това. Имаше страхотна грация в походката, в начина по който сядаше или се изправяше. Една лекота и сексапил. Неземни. И погледа. Знам как гледа една жена, когато иска да я заговориш. Погледна ме така още на закуската. Погледа беше неизменно същия когато се разминахме при басейна, по-късно в беседката пак. И беше сама. Винаги сама и мълчалива. Срещнах я отново на другата сутрин. На плажа. Дойде със слънцето. Аз седях на границата на вълните и я видях с периферното си зрение. Слезе по стълбите, застана за малко в дъното на плажа, загърна се плътно с халата и легна като коте на пясъка. Така двамата посрещнахме изгрева. След това се прибрах. Минах покрай нея и ù предложих стола си. Не го поиска. Продължих. Видях я на закуска – усмихна ми се. След това докато четях в беседката седна на креслото до мен. Отново същия поглед и след това извади книга – не погледнах каква. Вечерта не дойде за залеза. Бях сам. Самотата тежи най-много тогава.
Изчаквах слънцето да залезе, след това още – да стане абсолютно тъмно. Бях в самия край на залива и нямаше светлина. След това пусках музиката и тръгнах по плажа – до другия край на залива и след това обратно. С часове – всеки ден. Вървях на границата, която отмиваха вълните. От едната ми страна бяха отблясъците на града и звуците на живота в него, а от другата мъртвата тъмнина на морето. Часове наред – север-юг, живот-смърт, юг-север, смърт-живот. Музиката се сменяше – от Fish и Marillion, през ELP, след това Metallica и Diturbed. И колкото по-тежка ставаше тя, толкова по-натежаваха сълзите в очите ми. Защото виждах плажа. Малък, скалист, пуст плаж. Не особено фин пясък, малки дюни в края, леко обрасли. Следи от стари изсъхнали водорасли – покафенели и сбръчкани. Стара прогнила рибарска хижа в дъното и остатъци от две огромни някога греди водещи до кея. Греди за лодка. От самия кей няма нищо. Само изгнили, зеленясали колове, едва подаващи се от водата.
Лодката – не до кея, не на гредите, нито близо до хижата. Полузаровена в средата на плажа – далече от водата. Все още прилича на лодка. Останало е само скелето – най здравия материал. Всичко друго е изгнило. Скелето е мумифицирано от солената вода, катрана и вятъра, зелено-кафяво с остатъци от водорасли и парчета прогнили въжета. Скелет, но и лодка…
И до лодката стои ТЯ. Права е, а вятърът развява шала с който се е загърнала. Не виждам лицето. Обърната е и гледа право към морето. Гледа границата, която отмиват вълните. Тъжна е. Знам го. Чака нещо. Някого? Това е ТЯ – моята половинка.
Всяка вечер от краткия ми престой на този залив аз дочаквах залеза, след това нощта и безкрайно дълго слушах музика, и обикалях. Винаги виждах същия залив и същата лодка, и НЕЯ, вперила самотен поглед в морето. Но сълзите пресъхнаха и от ден на ден растеше увереността и надеждата, защото знаех, че ТЯ е МОЯТА ПОЛОВИНКА и чака МЕН.
Какво стана с Рускинята? Нищо! Абсолютно Нищо! Идваше всяка сутрин на плажа. Посрещахме заедно изгрева. Аз на стола на границата на вълните, тя легнала на пясъка далеч зад мен. Виждахме се в хотела, четяхме заедно или просто седяхме на съседни маси или столове и се поглеждахме. Никога не я заговорих. Не направих първата стъпка. И не заради ярко червения мигащ неонов надпис над нея: „Бягай, Рускиня“.
Аз съм от онова поколение, което сме учили руски в училище. Разбирам почти всичко, чета почти всичко, но не мога да говоря на руски. Все на английски ми идват думите. Какво можех да и кажа след формалното запознанство. Как можех да опиша нещо, което ме е впечатлило или да разкажа история или виц. Къде е смисъла тогава. Гледахме изгрева сутрин. Невероятна красота. Аз знаех какво вижда и преживява. Чувствах го. И не можех да и го обясня с думи. Какво става с магията тогава. Знам, според повечето хора, особено мъжете, съм идиот. Можех да си изкарам страхотна седмица. Неангажиращ секс, романтична атмосфера, страхотна мадама. Кажете ми с ръка на сърцето – какво си спомняте от предпоследния си любовник/любовница? Аз запазих спомена. Нещо повече – запазих мечтите. Не поисках тялото, но тя ми даде нещо много повече – даде ми ДУХ. Даде ми силата, когато се разхождах по плажа вечер да повярвам, че има шанса да намеря собствената си половинка.
Тръгнах си. Не знам нито как се казва, нито от къде е. Не знам какво я е довело там тогава. Не знам къде е отишла след това и как се развива живота ù. За последно я видях от колата, когато си заминавах. Беше на вратата на хотела, сама отново и ме погледна с тъга. Пожелавам ù да бъде безкрайно щастлива. Аз не бях нейният човек. А споменът за нея ще бъде винаги някъде дълбоко в мен – неизличим.
Сега, от дистанцията на времето, за да бъде този разказ завършен, трябва да отбележа две неща:
АНГЕЛЪТ
Беше ме открил малко преди тази случка. Беше с мен тогава. Не се познавахме много добре. Закъсняваше за изгрева – показвах му го. Беше с мен при залеза – разказвах му го. Говорихме много. За различни неща. Имаше собствена мисия. Имаше собствени цели и планове. Даже не осъзнаваше колко много ми помага тогава. Даваше ми сила и увереност, че мога да продължа и че не всичко е загубено за мен. Беше с мен на закуска, после вечер на плажа. Беше с мен когато се прибирах към София. Беше с мен и в дните след това. Продължи да ми дава надежда. Когато дойде страшното – остана. Нещо повече – не ми позволи да си отида от този свят. Не позволи отчаянието да ме обгърне. Върна живота в мен. След това си отиде. Нещо в мен го изплаши. Много. Отлетя. Опитах се да го спра. Не успях. И трябваше, освен дупките в костите си, да запълвам и празнината в сърцето си. Но знаете ли, вярно е – там където е счупено, винаги зараства много по-здраво. Ако успееш да се пребориш. А сърцето остава все така чувствително. Никога не го попитах какво точно в мен го изплаши и защо избра да си отиде така, че мен да ме заболи толкова много.
МОЯТА ПОЛОВИНКА ЛИ?
Намерих я! Или тя ме откри! Или съдбата ни събра! Точно когато бях убеден, че това никога няма да се случи. Сега знам – трябва да се боря, за да я запазя. Да ù казвам всеки ден, че я обичам. Да слушам какво ми говори. Да споделям. Да я разсмивам, дори разплаквам понякога. Да се извинявам. Да не ревнувам. Дори да кръшна за малко, ако трябва. Да запазя пламъка. Да стои в сърцето ми и в мислите ми. Да съм откровен и честен. Да излъжа, ако трябва, но никога за важните неща. Да бъда себе си и да приема че тя ще бъде себе си. Нали затова сме половинки. Нали затова само заедно сме едно цяло.
А сега търсим плажа. Но не онзи с лодката. Той е минало за нас. Търсим друг плаж. Почти същия, но вместо прогнила лодка на пясъка, да има принадлежности за гмуркане. Два комплекта. Или може би три…
Даниел Томов
