Нямам вяра на жените след този епизод в моя живот. Скоро след сватбата обаче разбрах, че тая жена не става за семейство, а само за леглото. Оставяше чиниите и тенджерите неизмити с дни. Не се сещаше да пуска пералната навреме и много често ми се налагаше да ходя по няколко дни с едни и същи дрехи. Накрая не издържах, запретнах ръкави и аз поех домакинството.
Налагаше ми се и да готвя, защото Верка и това не обичаше да прави. Като забременя пък, да не ви разправям – буквално не стана от леглото 9 месеца, а аз обикалях около нея и се чудех как да задоволя капризите й.
Като се роди синът ни, настана истинска трагедия – дебела била, появил й се целулит, косата й оредяла… Една дума не казваше за бебето. Оставяше го да реве с часове и само пред огледалото стоеше. Като поотрасна синът ни и започна да ходи, и да пипа навсякъде, стана още по-лошо. Крещеше му, а той пищеше от ужас и протягаше ръчички към нея да го гушне.
Не разбирах как може да се крещи на толкова малко дете. Взимах го на ръце, целувах го, говорех му нежно, докато заспеше в прегръдките ми. Опитвах се да обясня на Верка, че така не бива, че трябва да проявява повече търпение, а тя ми се озъбваше. Казваше ми, че като порасне един ден, синът ни ще ни се качва на главата и за това ще съм виновен аз.
Стисках зъби и излизах да пуша на балкона. Проклинах се, че не съм си отварял очите, като я взимах. Заради детето обаче не можех да я оставя.
Една вечер се прибрах от работа и още от коридора я чух да вика по малкия, който ревеше, чак се задавяше. Той тогава беше вече на 4. Влязох в стаята в момента, в който тя го беше хванала с една ръка за косата и блъскаше главата му в стената, а с другата си ръка го удряше по дупето.
Притъмня ми пред очите. Издърпах детето, заведох го в другата стая, после се върнах и почнах аз да я удрям. Можех всичко да понеса, но не и да бие сина ми и да му блъска главата. Налагах я, където сваря. А тя се извиваше в ръцете ми, смееше се и крещеше, че ще ме вкара в затвора и пак ще си прави каквото си иска с малкия, защото и да се разведем, съдът на нея ще го присъди, защото му е майка.
Оставих я с погнуса и отидох да си взема детето. Хвърлих малко от дрешките му в един сак, грабнах го, качихме се в колата и отидохме при брат ми. Там го изкъпах, сложих го да спи и се обадих на свой приятел адвокат.
На следващия ден се видяхме и с негова помощ подготвихме документите за развод.
Делата се точиха почти година, но успях да извоювам синът ми да остане при мен. Като излизахме от съда, бившата ми вече ме погледна нагло и заяви, че изобщо не й пукало за детето. Напротив – щастлива била, че ще се отърве от него и ще си намери някой с повече пари, а не парцаливец като мен, дето кара стара кола и носи само 800 лв. заплата.
И можела веднага да се съгласи за развода, ама нарочно ме мотала цяла година, за да гледа как се гърча като червей заради безценния си малък пикльо.
Оттогава минаха 3 години. Синът ми вече е първокласник и двамата се оправяме сами. Понякога, като спомена за майка му, очите му се разширяват от ужас и почва да ме пита: „Тате, нали няма никога да се връщаме при нея?“ Може би затова и не търся друга жена. Вече нямам вяра на никоя. Ще му бъда и майка, и баща, докато си поеме пътя, а после? После ще му мисля.
Красимир
