– Аз съм Ник Дерменджиев, или Николай. На 19 г. съм, живея в Лондон, занимавам се с мода като модел. Уча финанси в City University of London.
– Какво прави един българин в Лондон?
– В Англия съм от 2020 г., в Лондон — от 2022 г. Нямах конкретна идея, когато се преместих в Англия. След 7. клас не исках да продължавам в България и се преместих там. Реших: по-добро обучение, по-самостоятелен живот. Родителите ми бяха съгласни и така заминах и започнах да уча в Royal School в Уулвърхемптън. Когато се преместих там, бях на 14 — бях малък. Имаше всякакви деца — румънци, индийци, африканци, българи, руснаци, много хора от Полша. И англичани, разбира се. Бях в общежитие 3 г., после се преместих в самостоятелен апартамент.
Изкарах много голям късмет, защото един мой приятел, с когото бяхме в един клас от 1. до 4. клас, се оказа в същото училище като мен в Англия и ми беше съсед. Успях бързо да си направя един кръг от приятели, който си го държах две години — колкото бях в първото ми училище. После реших да се преместя в Лондон, в Kensington Park School.
В началото в Лондон беше много сложно. В сравнение със София Лондон е огромен град, много неща се случват, много е шумно. Първия месец сигурно имах главоболие всеки ден от този шум. Бях на 16 г., когато се преместих. Бях в малък делириум, мислех си: „Окей, не е чак толкова зле“, но после започна да ми става малко по-сложно да свикна.
Най-сложно ми беше да се справям с храната, тъй като е изключително скъпо да се храниш навън. Първият ми опит да си готвя беше с едно пиле, което стана като гума. След няколко неуспешни опита отидох да питам африканците, които също учеха там и си готвеха постоянно. Накрая стана така, че половин година ядох само пиле по африкански с нудли (смее се). После, като се преместих да живея самостоятелно, започнах да гледам социалните мрежи и ми излизаха много видеа за готвене. Реших пак да започна да си готвя — пържоли, бургери, пасти, такос, всякакви неща. Каквото видя на видео — го сготвям. И така лека-полека се понаучих да готвя.
Оттогава си готвя. Повечето пъти става вкусно. Понякога — не.
Английски уча, откакто се помня — бях на 5 г., когато започнах. В Англия ми отне 2 години да „махна“ българския акцент, но в България започнаха да ми правят забележки, че имам английски акцент на български (усмихва се).
Първоначално исках да уча архитектура. Обаче в един момент осъзнах, че изобразителното изкуство и физиката хич не ми вървяха — не се справях толкова добре, колкото е нужно. Та реших, че финансите ще са моето. Записах бизнес училище и после в университета продължавам със същото.
– Каква е разликата между Англия и България, според теб?
– Като нощ и ден. В Англия трябва да имаш определен дух, за да живееш там. В България всичко става — познаваш някого, имаш пари да дадеш на някого — уреден си. Там тези неща не вървят. Всичко е по-строго. Корупцията е много по-трудна. Трябва сам да си създадеш възможности и трябва много да се бориш, за да живееш. Например сестра ми — и тя учеше там, там завърши университет, но не успя да се справи и се премести обратно в България.
– Моделството — разкажи за това. Как стана, как се случи?
– Изкарах огромен късмет. Бях в един парк — разхождах се — и реших да седна на пейка да говоря по телефона с една приятелка. И изведнъж идват двама непознати. Приближиха се и ме питат: „Ти модел ли си? Имаш ли интерес към това?“ Аз казвам: „Не, не съм се замислял.“ Тогава бях на 17. Дадоха ми визитката си и ми казаха да пратя едно съобщение, един имейл — да видим какво можем да направим и как да го оптимизираме. Казах си: „Добре, хайде, ще ги видя в социалните мрежи.“ Оказаха се голяма агенция — една от големите в Лондон. Пратих им имейл, след което се видяхме, направиха ми снимки и след два дена ми изпратиха за подпис договор. И оттам — един месец преглеждах договора, за да не ме прецакат, защото се тревожех. Подписах го и оттам започнах. В първите две седмици ми намериха първата работа.
Първата работа беше да меря дрехи за Alexander McQueen. После, през септември, ми беше първата Седмица на модата и пак дефилирах с Alexander McQueen. Оттогава работя. Подписах с други агенции — в Париж, в Милано, в София също, когато съм тук. Главните ми агенции са Milk Model Management в Англия и Ivet Fashion в България.
Правил съм и малък престой в Милано като модел, но за съжаление нищо не излезе. После, в Париж, имах късмета да дефилирам за YSL, снимах за Uniqlo, пак за McQueen съм снимал. Сега лятото бях в Токио. Има много български модели там, сещам се за трима-четирима в момента.
– Как е да си част от света на красивите?
– Честно казано — изключително скучно, защото повечето време в модата си на опашка. Чакаш два часа за кастинг и се надяваш. Иначе хората в модната индустрия са готини. По медиите се говорят лоши неща — че са груби, че ти казват „твърде си дебел“ и т.н. Това не съществува, поне при мъжете. Или поне не толкова, колкото го представят.
– Какво ти харесва в моделството?
– Това, че мога да видя мои снимки на места, на които не бих си представил. Разхождах се по случайност в Милано — гледам моя снимка на улицата за Uniqlo. На плакат. Гледам си снимката и си мисля: „А, я виж ти, колко неочаквано.“
Понякога приятели от други държави ми пращат селфита с тези реклами. Един приятел ми прати снимка от Токио — и там съм бил на реклама.
– Стана ли по-суетен?
– Еми, не. Много се промени външният ми вид, стилът ми — дрехите, които обличам. Започнах повече да се грижа за себе си. Станах много по-социален. Много, много по-социален, след като започнах като модел. Отпуснах се, един вид. Влияя се от музика и от компаниите, с които работя. Те ми дават много идеи. Например якето ми беше идея от една от компаниите.
– Успяваш ли да се издържаш от тази работа?
– Аз съм имал късмет, че съм работил по т.нар. ексклузивни договори, тоест мога да работя само с X компания за Седмицата на модата. Това е по-доходоносно. Отивам с агенция и имам гарантирани пари. Подписвам договор и ми казват: „Ще изкараш толкова — гарантирано. Може и повече.“ Това ми го осигуряват. Те пресмятат всичко — транспорт, общежитие — и ми го удържат от заплатата.
Все още не съм на 100% самостоятелен — има някои неща, с които ми помагат майка ми и баща ми. Все пак съм на 19 — нормално е.
– Какво правиш със свободното време?
Г- лавно съм навън с приятели. Ако съм в България — всяка вечер излизам. Виждам се със старите приятели и познати. В Англия главно уча. Тренирам за удоволствие баскетбол и бадминтон — колкото да играем с приятели.
– Как се представяш в бъдеще? Имаш ли план, някаква цел, към която вървиш?
– Еми, реално… не. Вървя без планове. Гледайки преди две години къде съм бил и какъв съм бил, не мога да си представя живота, който живея сега — че въобще го имам. Изкарал съм голям късмет, много късмет. И кой знае какво ще стане след две години пак. Не мога да мисля толкова много в бъдещето на такава ранна възраст, според мен. Имам и още три години да уча.
