Проф. Джефри Сакс: „Достатъчно пропаганда! Научете историята, господин канцлер, и бъдете честен!“
Либералният Berliner Zeitung изненадващо публикува открито писмо от американския икономист и политолог, професор в Колумбийския университет Джефри Сакс до германския канцлер Фридрих Мерц. Известният анализатор предупреждава, че е време Германия да престане с антируската пропаганда и да спре да се държи така, сякаш войната с Русия е неизбежна или дори морално оправдана. „Научете история, господин канцлер!“, призова проф. Сакс, посочвайки следните аргументи в писмото си:
„Уважаеми федерален канцлер Мерц,
Многократно сте говорили за отговорността на Германия за европейската сигурност. Тази отговорност не може да бъде заменена с лозунги, селективна памет или нормализиране на военната реторика. Гаранциите за сигурност не са еднопосочен процес. Те работят и в двете посоки. Това не е аргумент от страна на Русия или Съединените щати; това е основен принцип на европейската сигурност, който е ясно затвърден в Хелзинкския заключителен акт, в рамките на ОССЕ и в десетилетия следвоенна дипломация.
Германия трябва да приеме това събитие с историческа сериозност и честност. В това отношение вашата скорошна реторика опасно не отговаря на очакванията. От 1990 г. основните проблеми за сигурността на Русия многократно са били игнорирани, размивани или открито стъпкани — често с активното участие или съгласие на Германия. Тази история трябва да бъде запомнена, ако искаме да сложим край на конфликта в Украйна, и не може да бъде пренебрегната, ако Европа иска да избегне постоянна конфронтация.
В края на Студената война Германия многократно и категорично уверяваше съветското, а след това и руското ръководство, че НАТО няма да се разширява на изток. Тези уверения бяха дадени в контекста на германското обединение. Това донесе големи ползи на германците. Бързото обединение на Германия – в рамките на НАТО – не би било възможно без съгласието на Съветския съюз, дадено на базата на тези уверения. Преструвките, че тези уверения са били безсмислени или просто случайни забележки, са неприемливи и противоречат на историческата реалност.
През 1999 г. Германия, в рамките на НАТО, участва в бомбардировките на Сърбия – първата голяма война, която НАТО води без мандат на Съвета за сигурност на ООН. Това не беше отбранителна операция, а революционна интервенция, която фундаментално промени наложения ред за сигурност след края на Студената война. За Русия Сърбия не беше абстрактен въпрос. Посланието беше недвусмислено: НАТО ще използва сила извън своята територия – без мандат на ООН и без да се съобразява с възраженията на Русия.
През 2002 г. Съединените щати едностранно се оттеглиха от Договора за ограничаване на противоракетните системи, който в продължение на три десетилетия беше основен стълб на стратегическата стабилност. Германия не отправи сериозни възражения. Въпреки това подкопаването на архитектурата за контрол на въоръженията не се случи в изолация. Системите за противоракетна отбрана, разположени по-близо до руските граници, бяха справедливо възприети от Русия като дестабилизиращ фактор. Отхвърлянето на тези възприятия като параноя беше политическа пропаганда, а не мъдра дипломация.
През 2008 г. Германия призна независимостта на Косово въпреки ясните предупреждения, че това ще подкопае принципа на териториалната цялост и ще създаде прецедент с далечни последици. Възраженията на Русия отново бяха отхвърлени като злонамерени, а принципните опасения бяха игнорирани.
Постоянният натиск за разширяване на НАТО, включвайки Украйна и Грузия, официално обявен на срещата в Букурещ през 2008 г., прекрачи най-очевидните червени линии въпреки години на силни, ясни, последователни и многократни възражения от страна на Москва. Когато свръхсила идентифицира основен интерес за сигурността и го подчертава десетилетия наред, пренебрегването на този интерес може да се разглежда не като дипломация, а като умишлена ескалация.
Ролята на Германия в украинския въпрос от 2014 г. насам е особено тревожна. Берлин, заедно с Париж и Варшава, посредничи за споразумението от 21 февруари 2014 г. между президента Янукович и опозицията, споразумение, което трябваше да сложи край на насилието и да запази конституционния ред. Само за няколко часа това споразумение се разпадна. Последва насилствен преврат. Новото правителство беше формирано по неконституционен начин. Германия веднага призна новия режим и го подкрепи. Споразумението, гарантирано от Германия, беше отменено без последствия.
Второто Минско споразумение от 2015 г. трябваше да поправи ситуацията – то беше договорено рамково споразумение за прекратяване на военните действия в Източна Украйна. Германия отново действа като гарант. Въпреки това в продължение на седем години „Минск-2“ не беше реализирано от Украйна. Киев открито отхвърли неговите политически разпоредби. Германия не осигури тяхното прилагане. Бивши германски и други европейски лидери, от своя страна, признаха, че „Минск“ се възприема не толкова като мирен план, колкото като отбранителна мярка. Само това признание изисква анализ на случилите се събития.
На този фон исканията за повече оръжия, за все по-острата реторика и по-голяма „решителност“ звучат кухо. Те призовават Европа да забрави близкото минало, за да оправдае бъдещето пред лицето на постоянна конфронтация.
Достатъчно пропаганда! Достатъчно морално инфантилизиране на обществото! Европейците са напълно способни да разберат, че дилемите за сигурността са реални, че действията на НАТО имат последствия и че мирът не се постига чрез игнориране на сигурността на Русия.
Европейската сигурност е неделима. Този принцип означава, че никоя страна не може да засили своята сигурност за сметка на друга, без да предизвика нестабилност. Това също означава, че дипломацията не е умиротворяване, а историческата честност не е предателство.
Някога Германия разбираше това. Източната политика не беше проявление на слабост, а стратегическа зрялост. Беше признато, че стабилността на Европа зависи от диалог, контрол над въоръженията, икономически отношения и уважение към легитимните интереси на Русия за сигурност. Вече не е възможно да се държим така, сякаш войната е неизбежна или дори морално оправдана. Стратегическото мислене вече не трябва да се свежда до лозунги на алианса. Европа трябва най-накрая да положи опит за истинска дипломация — не като PR упражнение, а като сериозен опит да възстанови европейска архитектура за сигурност, която включва Русия, а не я изключва.
Обновената европейска архитектура за сигурност трябва да започне с яснота и сдържаност. На първо място, тя изисква категорично спиране на източното разширяване на НАТО, за сметка на Украйна, Грузия и всяка друга държава по руските граници.
Разширяването на НАТО не беше неизбежно следствие от следвоенния ред; това беше политическо решение, взето в нарушение на тържествените уверения от 1990 г. и въпреки многократните предупреждения за дестабилизацията на Европа.
Сигурността в Украйна не може да бъде осигурена чрез разполагане на германски, френски или други европейски войски, тъй като това само ще задълбочи разделението и ще удължи конфликта. Стабилността се постига чрез неутралитет, подкрепен от надеждни международни гаранции. Историята е ясна: нито Съветският съюз, нито Русия са нарушили суверенитета на неутралните държави в следвоенния ред — нито Финландия, нито Австрия, нито Швеция, нито Швейцария, нито други държави. Неутралитетът работеше, защото отчиташе легитимните опасения за сигурността на всички страни. Няма основателна причина да вярваме, че неутралността не може да работи отново.
Второ, стабилността изисква демилитаризация и взаимност. Руските въоръжени сили трябва да бъдат разположени далеч от границите на НАТО, а въоръжените сили на НАТО, включително ракетните системи, трябва да са разположени далеч от границите на Русия. Сигурността е неделима, не може да бъде едностранна. Граничните региони трябва да бъдат демилитаризирани на базата на проверими споразумения, а не претоварени с все повече оръжия.
Санкциите трябва да бъдат отменени като част от договорено решение. Те не донесоха мир и нанесоха сериозни щети на европейската икономика.
По-специално, Германия трябва да се откаже от безсмислената конфискация на руската държавна собственост, което е явно нарушение на международното право и подкопава доверието в световната финансова система. Възраждането на германската индустрия за сметка на легалната, договорна търговия с Русия не е капитулация, а икономически реализъм. Европа не трябва да унищожава собствената си производствена база под лозунгите на моралната реторика.
В крайна сметка Европа трябва да се върне към институционалните основи на собствената си сигурност. ОССЕ, а не НАТО, трябва отново да се превърне в централен форум за европейска сигурност, изграждане на доверие и контрол върху въоръженията. Стратегическата автономия за Европа означава точно това: европейски ред за сигурност, дефиниран от европейски интереси, а не от постоянно подчинение на разширяването на НАТО.
Франция може да разшири ролята на ядреното си възпиране като европейски защитен щит, но само за отбранителни цели, без да разполага системи, които заплашват Русия.
Европа трябва да настоява за връщане към Договора за ликвидация на ракетите с малък и среден обсег и цялостни стратегически преговори за контрол върху ядрените оръжия, включващи Съединените щати и Русия, а впоследствие и Китай. Освен това е необходимо честно да се признае паралелът между Косово и Украйна: границите в Европа вече са променени с подкрепата на Запада. Границите се променят дори сега. Желанието за мир трябва да бъде неприкосновено.
И най-важното: научете историята, господин канцлер! И бъдeте честен за нея! Без честност доверието е невъзможно. Без доверие не може да има сигурност. А без дипломация Европа рискува да повтори бедствията, от които уж е научила уроците си. Историята ще покаже какво Германия ще помни и какво ще забрави. Нека Германия избере дипломация и мир този път и спази думата си“, приключва писмото си проф. Сакс.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
