Една сутрин реката реши да запомни къщите по-добре от хората.
Те стояха подредени по брега – бледи, с прозорци като полузатворени очи. През деня бяха обикновени, почти безлични, но нощем, когато водата се успокояваше, започваха да слизат надолу. Не с тухли и покриви, а с памет. Реката ги приемаше и ги обръщаше с главата надолу, размазваше линиите им, смесваше стените с сенки и правеше от сигурното – несигурно.
В една от къщите някога е живял мъж, който вярвал, че всичко трябва да има ясни очертания. Той измервал стаите, подравнявал рамките на вратите, изтривал праха от первазите с педантична нежност. Но когато поглеждал отражението си във водата, винаги изглеждал различен – по-размекнат, по-колеблив, сякаш реката знаела нещо за него, което самият той отказвал да признае.
Снимки: Росен Коларов
В съседната къща имало жена, която обичала да мълчи. Тя стояла до прозореца и гледала как светлината се чупи по вълните. В отражението нейната къща изглеждала по-жива, отколкото в действителност – стените ѝ трептели, прозорците дишали. Там, във водата, тя си представяла, че думите, които никога не е изрекла, все пак съществуват, макар и разтворени между черното и бялото.
Никой не знаеше кое е по-истинско – къщите над водата или тези под нея. Понякога лодкарят минавал рано сутрин и за миг му се струвало, че отраженията са по-тежки, че ако греблото се изплъзне, ще удари не дъното, а нечий спомен.
Когато заваляло, границата изчезвала напълно. Къщите се разпадали на петна, хората – на силуети, а времето – на ритъм от капки. Само реката оставала вярна на себе си: пазител на изкривената истина, в която всяко място има двойник, а всеки дом – втори живот, по-тих и по-честен.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
