На 22 години съм и искам да се омъжа за приятеля си. Заедно сме от три години – три години, изпълнени с обич, усилия и общи надежди.
Работя като секретарка в една фирма. Наскоро завърших образованието си – учих за административен асистент. Заплатата ми е минимална, но съм организирана и отговорна. Умея да пестя, помагам вкъщи, старая се да подреждам живота си и да вървя напред стъпка по стъпка. Не живея в илюзии, но вярвам в постоянството.
Той е на 23 години. През деня работи в автосервиз, а вечер учи счетоводство. Почти всеки ден се прибира късно – уморен, с омазнени ръце и зачервени очи от недоспиване. Въпреки това сяда да учи. Въпреки умората не се отказва. Гледам го и виждам колко много се старае, колко силно иска по-добро бъдеще.
Преди няколко месеца започнах да повдигам темата за брак. Не директно, а внимателно, с въпроси, които излизаха от сърцето ми:
„Можеш ли да си представиш да живеем заедно?“
„Какво би било да си ми съпруг?“
„Не искаш ли да изградим нещо истински сериозно?“
В началото той се усмихваше, понякога се смееше и казваше „по-късно“. Казваше, че още не е моментът. Но аз започнах да усещам, че това „по-късно“ винаги се отлага – „когато завърша“, „когато започна по-добра работа“, „когато изкарвам повече“.
Един ден не издържах и го попитах директно.
Седяхме след работа в едно малко заведение, в ъгъла, ядехме мълчаливо. Сърцето ми биеше силно, но все пак изрекох:
„Искаш ли да се ожениш за мен, или не?“
Той спря да яде, въздъхна тежко и след кратка пауза каза:
„Да, искам. Но не сега. Ние сме много млади. Нямам стабилност. Още живея с родителите си, уча, работя, едва се справям. Не искам да се оженим и после да живеем в лишения.“
Тези думи ме заболяха повече, отколкото очаквах.
Защото в този момент се почувствах не като човек, за когото се взима решение, а като план за някой бъдещ момент. Като „някога“, а не „сега“.
Отговорих му, че моите родители също са се оженили млади, без почти нищо. Че са започнали от нулата, но са били заедно. Казах му, че не очаквам собствен дом, лукс или сигурност на готово. Че искам просто да вървим напред двамата, рамо до рамо.
Той ми отвърна, че не иска да повтаря историите на хора, които се женят водени от емоция, а после се развеждат. Че предпочита първо да стане счетоводител, да има стабилни доходи, да се почувства сигурен – и едва тогава да мисли за брак.
След този разговор нещо между нас се промени.
Започнах да се чувствам несигурна. Когато стои до късно да учи, в главата ми се прокрадват съмнения. Когато ми казва, че е уморен, аз го усещам сякаш вече му тежа, сякаш присъствието ми е още едно задължение. Понякога ми казва:
„Не искам да те загубя, но не искам и натиск.“
А аз му отговарям:
„Не искам да те насилвам, но и не искам да си губя годините, чакайки нещо, което може и никога да не се случи.“
Приятелките ми казват, че съм твърде млада, за да мисля за брак. Майка ми ми повтаря да бъда търпелива, че щом учи и работи, го прави за по-добро бъдеще.
Но в мен остава усещането, че любовта не се доказва само с думи, а и с решения. С избори. С готовност.
Не искам да бъда момичето, което чака пет, шест, седем години за пръстен, който така и не идва.
В момента съм объркана.
Не знам дали е по-правилно да остана и да чакам той да стане „готов“, въпреки че аз вече съм…
или да си тръгна, за да може всеки от нас да намери човек, който иска същото, по едно и също време.
Иван Велинов
