Слави, стига лицемерие. Преди само две-три години ти написа за Любен Дилов-син: „Тъжно ми е и ме е срам. Мислех го за най-цветния, най-широкоскроения, най-начетения, най-специалния човек“, а после го заплю публично, защото станал част от ГЕРБ. Днес, пред хладното тяло на същия този човек, ти редиш дитирамби как той бил „най-светлият човек, когото си познавал“.
Къде беше тази светлина, когато го замеряше с калта на политическата си целесъобразност? Къде беше това „богатство на душата“, когато го осмиваше, че е влязъл в „партията на Бойко“?
И тук идва най-големият цинизъм, Слави. Ти го кълнеше заради ГЕРБ, ти го обяви за предател заради „шайката“, а после сам влезе в коалиция с тях. Ти управлява с тези, заради които се срамуваше от Дилов. Това е върховната политическа шизофрения – да прокълнеш приятеля си, че е преминал моста, а след това сам да си построиш вила на същия този бряг и да се настаниш удобно в управлението с тях. Твоят срам тогава беше просто инструмент, евтин декор за телевизионна употреба.
Сега, когато Дилов го няма, ти вадиш белите ръкавици, но те са изцапани със същата власт, за която го обвиняваше. Изкуството на некролога не бива да се превръща в изкуство на амнезията. Веселин Стаменов не обича захаросаните лъжи, защото те миришат на формалин повече от самия труп.
Това, което правиш в момента, е класически пример за балканско емоционално инженерство. Когато един човек е жив, ние го разпъваме на кръст, броим му стотинките в джоба, съдим го за всяка запетая и го обявяваме за предател на „идеята“. Но щом биологията си каже думата, изведнъж изваждаме най-белите кърпички и започваме да бършем собствената си гузна съвест върху паметта на покойника.
Дилов бил нестандартен? Той беше нестандартен и през 2021-ва, когато го постави пред избора между приятелството и кариерата. Тогава обаче неговата нестандартност ти пречеше, защото не се вписваше в твоя сценарий за еднолично водене на парада.
Ти казваш, че той те е „засипвал със знания и хумор“. Да, Дилов беше ходеща библиотека, беше интелектуален фойерверк в една държава, която прилича на застояло блато. Но ти използваше тези негови знания само докато ти служеха за висок рейтинг. Когато той реши да бъде себе си извън твоята орбита, ти го превърна в обект на сарказъм. Сравнението е неизбежно – ти си като градинар, който е откъснал най-красивото цвете, стъпкал го е, защото не расте в неговата леха, а сега, когато цветето е изсъхнало, плаче над хербария. Това не е скръб, Слави. Това е естетизация на миналото за сметка на грозното, коалиционно настояще.
Думите ти днес звучат като лошо написан сценарий за предаване, което отдавна е изгубило смисъла си. „Светъл човек“, „ум“, „талант“ – тези думи са като кухи лейки, с които се опитваш да полееш гроба на едно предадено приятелство. Метафората на твоя живот винаги е била „всичко или нищо“, но в приятелството „всичко“ означава да приемеш другия дори когато е в другата партия – същата тази партия, с която ти после направи сватба по сметка. Ти не го прие. Ти го зачеркна публично с онова „срам ме е“, което остана да виси във въздуха като тежка миризма на изгорели мостове.
Лицемерието е най-лесният изход в България. Тук обичаме мъртвите, защото те не могат да ни противоречат. Дилов вече не може да ти напомни как си иронизирал неговата ерудиция, наричайки я политическа деградация, докато самият ти си подготвял папките за общо управление със същите хора. Тази внезапна канонизация е обида за интелекта на онези, които помнят. Тя е опит да се пренапише историята в стил „розова ограда“, докато всъщност оградата беше от бодлива тел.
Не искам такива приятели. Не искам хора, които приживе ще ме плят по телевизионни екрани, ще се срамуват от мен заради принципи, които утре сами ще погазит, а когато си отида, ще жалят за мен с най-красивите прилагателни. Както казваше поетът: „Не ме обичай след смъртта, обичай ме в калта, докато още мога да ти върна жеста“. Смъртта не е индулгенция за лошото отношение приживе. Тя е просто край на възможността да бъдеш честен. Ти изпусна шанса си да бъдеш честен с Дилов, докато той можеше да те чуе.
Сегашните ти думи са просто лицемерно ехо на едно его, което не търпи чужд успех, освен ако не е посмъртен.
Веселин Стаменов
