ШИЗОИДНИ И ШИЗОТИПНИ РАЗСТРОЙСТВА
(Този текст е от том II-2 на моята тритомна “Приложна психотерапия”)
От обществена гледна точка, по-значими у нас са така наречените шизоидни и шизотипни разстройства на личността, чийто сегашен доста по-голям социален обхват и нарастване би трябвало твърде много да тревожат цялата система на здравеопазването, правителството, ця- лото общество, независимо от това, че за разлика от шизофрениците, хората с тези психични разстройства, особено при по-леките шизоидни проблеми, могат да бъдат социално активни и даже да имат относително успешна житейска и професионална реализация, даже и във властта.
При шизоидните разстройства у болните се разкриват патерни (модели, еталони) на поведение, чиито основни характеристики са затвореността в себе си и своеобразната самоизключеност (изолация) от обществото.
Те често са придружени от интроверсия, от ексцентричност и причудливост на постъпките, от самота.
Можем да очакваме психотични епизоди.
Тези хора са неспособни да изпитат удоволствие (това се нарича анхедония), безразлични са към похвали и критика, не изпитват нито обич, нито омраза, нито гняв. Склонни са към фантазиране и преувеличаване или игнориране на нещата.
Счита се, че шизоидните разстройства поразяват около 7,5 процента от населението.
Мисля, че у нас по същата логика, както при разпространеността на шизоф- ренията, с 1,0-1,3 процента, числото е доста по-голямо и е около 8-8,5 процента.
Значи у нас около 600 000 души са шизоиди.
Изключително голям е относителният им брой при безработните и при по-възрастните мъже и жени, особено при пенсионерите, които са силно недоволни от собствения си социален статус и от живота си.
При шизотипните разстройства става дума за доста по-сериозни (и по-близки до класическата шизофрения) симптоми.
Шизотипите имат съвсем необичайно поведение, необичаен външен вид, аномалии в мисленето и преживяванията, странни идеи, странни отношения, причудлива реч, фантастични убеждения, аутистична самовглъбеност.
Пациентите с шизотипно разстройство имат проблеми с общуването, проявяват подозрителност и недоверчивост, егоцентризъм (основна особеност), склонност към самоизолиране, дефицит на внимание, тревожност и безпомощност.
За кратки (!) периоди имат алогично мислене, патологични илюзии, деперсонализационни и дереализацион- ни изживявания, налудни помисли.
С основание определят тези болни като страдащи от гранична шизофрения.
Не е известен относителният брой на хората със шизотипно разстройство, но може да се счита, че е някъде в рамките на 2-2,5 процента.
С други думи става въпрос у нас за още около 170 000 души.
Можем да обобщим, че от въпросните 20 процента българи с психични проблеми, официално признати от здравната ни система, повече от половината имат диагноза, в чиито корен стои понятието „шизо”.
Типичният шизофреник е човек, загубил връзката си с цяла гама феномени, обуславящи комуникациите му и интегрирането му в социума.
В това си качество шизофреникът изглежда съвсем чужд, дистанциран, плашещ с необичайността си, шокиращ околните.
Пълната му убеденост в нереални и неестествени неща (например, че е марсианец, херцог, че го преследват от Държавна сигурност или от КГБ, че може да лети, че постоянно го облъчват със смъртоносни лъчи, че е най-важният човек на Балканите, даже е самият Наполеон Бонапарт и т.н.) е необорима с никакви аргументи.
Счита се, че върху една погрешна и причудлива теза, появила се по някакъв начин в съзнанието на шизофреника, той може системно да изгради цели логически постройки, които сами по себе си изглеждат правилно построени, но погрешната логическа основа („Аз съм Месията!”) ги прави съвсем не- състоятелни, странни и неприемливи.
Като следствие на всичко това, шизофреникът не може да се държи, и не се държи, нормално в социална среда и има поведение, рязко отличаващо го от останалите хора в неговата социална група.
Причините за появата на страданието са неизвестни. Но влияят генетични антецеденти, стресогенни фактори, биохимични аномалии, дефектни структури на мозъка, вирусна инфекция и др.
