Намерих го на една спирка, беше се изгубил. Стоеше сам от доста време и никой не идваше да го вземе, нито той се качваше на някои от пристигащите автобуси. Наблюдавах го от едно кафене. Видях, че започна да обяснява нещо на едни момичета, но те го подминаха с пренебрежение и той се върна и седна на пейката, като тръсна ядосано ръчички.
Интуитивно усетих, че търси помощ и отидох при него. Попитах го дали чака някой, а той ми се зарадва и разговорливо отвърна: “Не, но не знам къде е баба и другата баба. Каза си името – Асенчо, и с пръсти показа на колко годинки е – 5, 6, 7… обърка пръстите, защото беше и той объркан и изплашен. Изгубил се, милия! Страх го било. Сълзички напираха в очите му. Премръзнал като куче, облечен с тънки дрешки, мръсничък и не къпан от доста време, посинял от студ, Асенчо ме попита дали мога да го заведа някъде на топло? Отговорих му: “Да”, а той по детски наивно и доверчиво тръгна с мен. Веднага се скрихме в кафенето отсреща. Асенчо беше гладен и си пожела вафла мура, друго – не. Отказа предложените от мен, за да се сгрее, чай или мляко с какао. Но пък видимо се успокои. Започнахме разговор. Въпреки, че не можеше добре да се изразява на български (знаете някои циганчета как говорят), аз му разбирах, а той призна, че сам си е дошъл до тук, и че живее във фургон с много хора вътре, обаче не знае къде е. Обясни, че майка му и баща му са в Германия, и че тук го гледат две баби, но са от село, не от София.
Хубаво го “гледат” бабите, помислих си аз.
Попита ме дали имам деца. И когато му казах, че имам две, веднага попита за имената им! Сладур! Целият разговор с Асенчо траеше нищо време в сладки приказки, кафе и вафла мура, докато дойде полицията. Предварително се обадих на спешния номер 112, а реакцията им беше доста бърза. Изпратиха патрул. Нямам думи, с които да опиша човечността на полицаите. Бяха две млади, красиви, възпитани и много позитивни момчета. Слава Богу за това! Освен, че предложиха на Асенчо от собствената си храна, намериха толкова добри думи, които да накарат детето да се отпусне и да не изпитва страх от тях.
Предадох Асенчо на властите както си му е реда – с протокол, а той, миличкия, се разплака за мен, като разбра, че си тръгвам. И на мен ми стана мъчно за детето, но бях спокойна, че с Божията помощ е в добри ръце.
А можеше да попадне в други ръце и краят да бъде лош, много лош.
От M. Videnova
