София от комунизма изглежда странно на черно-белите снимки. Кадрите от първия митинг на 18 ноември 1989 г. пред храма „Св. Александър Невски” показват в детайли какви са софиянци тогава. Макар и в слънчев ден, всичко е някак сиво, хората са облечени безцветно и мизерно… Дали е от черно-белите снимки?
Изрових от архива си един широкоформатен цветен филм с 8 кадъра от онзи митинг. Никъде до сега не съм виждал цветни снимки от него. Не че тогава нямаше цветни филми, но фотографите май не са помислили за това. Тогава грабнах покрай черно-белите филми един цветен, който имах под ръка и го изщраках набързо с големия „Пентакон сикс”. За пръв път пуснах част от тези снимки в списание „Biograph” миналата година. Изненадващо, но на тях като че ли пак изглежда сиво.
Така беше София тогава? Американският писател Бил Брайсън, станал известен с книгите си пътеписи, е бил в София два пъти – през 1973 и през 1990. В „Един американец в Европа” той описва какво вижда месеци след падането на комунизма – мрачен град с тъмни улици, тъмни и празни витрини на магазини, липса на реклами, огромни опашки за какво ли не. Същевременно казва, че българките са най-красивите жени в Европа, че е изненадващо как всички са облечени добре. Описанието му беше пуснато като откъс някъде в началото на 90-те и предизвика възмущение и сред сини, и червени, как може толкова обидно да се описва София. От друга страна американецът се възхищава, че това е най-европейския град, защото няма „Макдоналдс”, „Пица хът”, реклами на „Кока кола” и др.
Брайсън се удивлява защо в България, малко след неговото посещение, на първите свободни избори хората си избрали пак комунизма – така е разтълкувал победата на бившата комунистическа партия. Трудно е да се обясни просто. Факт е, че в България съпротивата срещу режима е доста по-слаба отколкото в другите соцстрани.
По повод първия митинг на 18 ноември 1989 г. някои западни издания язвително отбелязаха, че на опозицията в България й е трябвало цяла седмица след падането на Живков, за да го огранизира. Три дни преди това т. нар. реформатори в БКП, които свалят Живков, организират друг митинг пред Народното събрание, който също събира огромна маса народ. На онзи митинг оперната знаменитост Гена Димитрова пее химна пред около 70-80 хил. души.
На площада пред храма “Св. Александър Невски” на 18 ноември 1989 г. се събраха към 100 000 души, а според някои оценки са дори към 150 000. Като разглежда човек днес снимките, не може да не се замисли какъв ли процент от присъстващите на площада са емигранти, и как много от ораторите, които олицетворяваха зараждащата се опозиция, станаха политически противници.
Днес някои изказвания на митинга изглеждат смешни и наивни, но тогава възторгът беше голям. Митингът гласува например вот на доверие на Петър Младенов – новият генерален секретар на БКП – за срок от една година. Единственият оратор, който се изказа, че дава ограничен вот на доверие на Петър Младенов, беше Румен Воденичаров, тогава председател на Независимото дружество за правата на човека, известен по-късно като националист и застанал против СДС, стана и кандидат за вицепрезидент, заедно с Велко Вълканов. Но тогава, на митинга, когато Воденичаров нарече Петър Младенов с обръщението “господин”, и когато каза, че трябва да се върнат имената на турците, тълпата се развълнува, започнаха освирквания и недоволство.
Подобни вълнения от трибуната предизвика и Петър Гогов, прекарал дълго време в затвора като политически. Той спомена нещо за комунистите и “кожите по стените”, с което също възбуди недоволство и подканяне от страна на организаторите да свършва по-бързо.
Първите лица на промяната бяха предимно интелектуалци – писатели, философи, учени, които оформящата се политическа класа изхвърли бързо като чуждо тяло. Днес почти никой от тях няма място в политиката.
На снимките се вижда как всеки чете предварително написано слово. Тогава почти нямаше оратор, който да говори директно пред множеството.
Само месец-два по-късно хората, които говориха на митинга, ще започнат да се делят. Дотогава обединени срещу режима, те застават в различни партии и движения. Това е първият шок от демократичните промени. Седмици по-късно на втория митинг се появяват лозунги “БКП в Сибир”, хора късат партийните си книжки и оратори призовават за съд.
Към момента на първия митинг, ЦК на БКП веднага възстановява в партията изключените Георги Мишев, Копринка Червенкова, Марко Ганчев и др. Отначало те приемат “помилването”, но по-късно напускат партията.
Нагласите у хората след падането на Живков са консервативни, те не одобряват по-агресивните искания и обръщения от опозицията. Започва острото противопоставяне между сини и червени. По-либерално настроените в СДС, които се опитват да създадат такава партия, отпаднат. Срещу бившата компартия се оформя по-радикален антикомунизъм.
Противопоставянето и създалият се двупартиен модел прави прехода към демокрация тежък и бавен, с много недомислия, във време, когато държавата е докарана до фактически фалит, а освен това губи пазарите за неконкурентните си стоки и производства в страните от соцлагера.
Но сивият цвят се промени бързо. Както пише Брайсън през 1990 г. – „Сигурен съм, че ако се върна в София след пет години, ще бъде пълно с „Пица хът” и „Лора Ашли”, улиците ще са задръстени с беемвета и хората ще са много по-доволни.” Познал е почти 100%. Само дето повечето хора са недоволни и за 10 години 1 млн. души се изнесоха по чужбина. А към 2012 българите, реално живеещи в България, са намалели с повече от 1,5 млн.
Няма кой да напълни вече площада, липсва и кауза, която да го напълни…
