Голямата тройка в Близкия изток. Сътрудничеството между Русия, Иран и Турция изтласка Съединените щати на втори план в региона
Балансът в Близкия изток окончателно е променен, а водещият фактор в региона днес е Русия, която е на път да реши сирийската криза с помощта на Турция и Иран. Такива са изводите от проведената в сряда, 22 ноември, среща на лидерите на Турция, Русия и Иран, чийто формат получи от наблюдателите названието “Голямата тройка”. За малко повече от две години руската военна операция в Сирия не просто доведе до разгрома на терористичната организация “Ислямска държава” и спасяването на държавата Сирия. Успехите на руското оръжие и руската дипломация кардинално увеличиха геополитическото влияние на Москва в Близкия изток и в света като цяло. Въпреки първоначалните прогнози, че Русия ще затъне в сирийския конфликт, подобно на Афганистан, а в резултат ще настъпи влошаване на отношенията с Арабския свят и мюсюлманите сунити, картината днес е различна. Както шиитски Иран, така и сунитският режим на президента Реджеп Ердоган в Анкара, разчитат на Москва в сложния близкоизточен ребус. Съединените щати, доминиращи доскоро в региона, са изтикани на втори план, а Русия “позиционира себе си в качеството на движеща сила в региона”. Това признава американският вестник Wall Street Journal в свой анализ за резултатите от срещата на Путин, Рухани и Ердоган. На подобно мнение е и председателят на Комисията по международни въпроси в Горната камара на руската Дума Константин Косачев. Според руския парламентарист тристранните преговори между Москва, Анкара и Техеран играят важна роля за урегулирането на сирийската криза, а САЩ и техните съюзници не могат вече да диктуват условия.
В новите реалности решаването на сирийската криза пада изцяло върху плещите на руския президент и неговите турски и ирански колеги. От тях зависи как ще се урегулира сложният казус. Турция и Иран са сред най-влиятелните регионални сили в Близкия изток, които освен това са въвлечени в най-голяма степен в конфликта. Дипломатическият пробив в отношенията между трите страни е прецедент в историята – никога преди владетелите на някогашните велики империи и техните съвременни приемници не са изграждали съюзни отношения от такъв висок порядък. Безспорен успех за руската дипломация е дори самото намиране на стабилна обща основа за разбирателство между Анкара и Техеран. Между двете мюсюлмански страни има наследени немалко противоречия от миналото – от конфесионалните различия до съвременните борби за регионално надмощие. Въпреки това надделяват общите интереси и днес двете близкоизточни държави работят заедно в Сирия и не позволяват срещу тях да се разиграят кюрдската карта или опитите за разпалване на сунитско-шиитските вражди. Турция и Иран дори се оказаха в една лодка с Катар в неговия конфликт със Саудитска Арабия.
За Турция на Реджеп Ердоган съществуват немалко фактори, които ги заставят да работят в един отбор с Москва и Техеран. Сериозният конфликт със Запада, страхът от кюрдския фактор, а също и съперничеството със Саудитска Арабия за влияние върху сунитите в сирийската провинция Идлиб са само някои от най-значимите сред тях. Русия напълно разбира колосалното значение, което има за Турция въпросът за възможната поява на кюрдска държава. По тази тема Москва е склонна на отстъпки. Тя се явява периферна за руските интереси, а освен всичко останало, кюрдските военни формирования изпълняват американските команди и, както установиха международни разследвания, влизат в договорки с ИДИЛ. Именно сътрудничеството с Анкара прави възможно някои от враждебните на правителството на Асад сили да седнат на масата на преговорите.
Провалът на американската стратегия в Близкия изток доведе до хаос, възход на тероризма и разпад на държавността. В отговор на тези процеси, в региона се породи търсене на ред и стабилност, които бяха намерени в инициативите на Русия и нейните турски и ирански съюзници. В резултат на техните усилия бе даден старт на мирния процес в Астана, чиято кулминация е срещата от 22 ноември. За новата реалност говори и съвместната декларация след срещата на тримата лидери – от нея отсъства Женева. Водената от САЩ, Саудитска Арабия и ЕС мирна инициатива в Швейцария, в която са представени основно близки до Запада политически емигранти (но не и въоръжените опозиционери на терен), просто е оставена на заден план. Вместо нея предимство се дава на преговорите в казахстанската столица, където се събират основно полевите командири на сирийската опозиция. Вследствие на този процес днес наблюдаваме разнобой в редиците на опозиционерите. Преди броени дни координаторът Рияд Хиджаб и няколко от близките до него лидери дори напуснаха ръководните постове в просаудитския Висш преговорен комитет.
Преговорите между Путин, Рухани и Ердоган бяха предшествани от огромна работа. Координирани бяха множество дипломатически и военни аспекти на сирийската криза. Последователно се срещнаха началниците на генералните щабове на трите страни, които обсъдиха сътрудничеството “на терен”, а след тях и външните министри на Москва, Анкара и Техеран. Събитията от последните дни показаха, че предстоящият преговорен процес под лидерството на Русия ще обхване всички регионални фактори. На 20 ноември руският президент проведе телефонен разговор с емира на Катар Тамим ал-Тани, а заместник-министърът на външните работи Михаил Богданов се срещна с престолонаследника на Обединените арабски емирства Мохамед ал-Нахаян. На следващия ден в Сочи при Владимир Путин пристигна сирийският президент Башар Асад, който е легитимният държавен глава на обхваната от войни арабска република. Последваха телефонни разговори с лидерите на САЩ, Саудитска Арабия, Египет и Израел. Всичко това свидетелства само за сериозната подготовка на водения от Москва мирен процес в Сирия, за който реални стъпки ще бъдат направени през декември в Сочи с участието на представители на въоръжената опозиция.
Формирането на съгласие между Турция, Иран и Русия има огромно значение за реда и стабилността не само в Близкия изток, но и в по-широк контекст в цяла Евразия. Със своята държавна традиция, богати залежи на въглеводороди и бурно демографско развитие, Иран вече се позиционира като самостоятелен играч на международната арена. По пътя на пълен суверенитет се движи и Анкара, която все по-често си позволява да поставя под съмнение членството в НАТО и съюзните отношения със Съединените щати. Именно привличането на тези две страни към тясно икономическо и политическо сътрудничество прави възможно това, което две години по-рано звучеше налудничаво – водещият фактор за реда и стабилността в Близкия изток днес е Москва.
