Наистина ли Турция не се меси във вътрешните работи на България?
Разиграват ни театър. Странно е, именно от МВнР да твърдят, че България никога не е допускала намеса на чужда държава. Но ако се фокусираме само върху Турция, забравяме ли кой донесе от Анкара проекта за декларация по възродителния процес и НС го гласува? Или доказаната намеса в българските избори чрез партия ДОСТ? Или участието на турския посланик на политически митинги? Или откраднатия в София турски бус с апаратура и намерените в него служебни карти на служители на турското разузнаване МИТ? Или дейността на Дианета във всички Балкански страни, и т.н.
Забравихме ли как връщахме турски граждани – учители и лекари, в нарушение на законите, за да угодим на турския режим? Знае се и за претенциите към преподавателите от училищата на Гюлен в София и Пловдив, считани от Ердоган за терористи. От други страни ги отвличаха направо екипи на турското разузнаване. Истинските демократи и проевропейски ориентирани турци днес не смеят вече да минат през България, а пътуват през Гърция или директно до западноевропейските страни.
А когато говорим за достойнство, помним ли, как единствено екипажът на турския кораб след провеждане на военни учения в Черно море не отдаде чест на българския президент, за разлика от всички други екипажи на кораби от страни–членки на НАТО?
Онези, които следят постоянно темата Турция, знаят, че имаше възражения от турска страна по проектозакона за вероизповеданията. А за останалите не е необходимо и да знаят конкретика за натиска по този проектозакон, защото е достатъчен самият факт, че управляващото мнозинство и ДПС запазиха финансирането от чужбина и упорито продължават да говорят за всички „вероизповедания”, а не за „мюсюлманско духовенство”, въпреки че почти цялата сума от 8 млн лв, е дълг само на Мюфтийството, за да се досетят за какво иде реч. А посещението на главния омбудсман на Турция при главния мюфтия в София не акцентира ли точно на положението на мюсюлманското изповедание и какви ангажименти бяха поети тогава?
Впрочем и министър Захариева призна, че колегата ѝ Чавушоглу ѝ „се обадил и изразил притеснения, че поправките в проектозакона са насочени срещу мюсюлманската общност”. Не става ясно, какъв е бил тонът на разговора, сигурно – достатъчно дипломатичен, какъв е бил изходът. Но в дипломатическата практика преди такива разговори на това ниво има сондажни такива и на посланика и за тях също се знае в Народното събрание. А след ниво министър следва докладна записка до премиера. Едва ли при двете срещи с Цветанов и една с Караянчева са писани Паметни бележки за разговорите им с турския посланик. Не знаем и какво становище е дала посланик Надежда Нейнски, а от нея със сигурност е искано такова.
Разбираемо е, че управляващите искат да представят възраженията си срещу признатото от министър Чавушоглу, което действително е обидно за страната ни, за достойна и отговорна своя реакция, защото в противен случай, ако това се потвърди и докаже, се сриват политически, отиват в небитието. Превключването на медиите на тази „героична” позиция отклонява вниманието от „Апартаментгейт” и се заработват точки за изборите в полза на ГЕРБ.
От друга страна обаче, Ердоган и Чавушоглу могат да обърнат това в инструмент за изнудване, ако българският премиер приема разкриването на такъв факт от двустранни разговори и оказан натиск за толкова рисков, а не само като въпрос на достойнство.
Непонятно е обаче, че някои коментатори и дори политици от патриотите, които са наясно със ставащото, подкрепят този театър. В подобни ситуации трябвало да бъдем единни. В какво: в достойнството или в замазването и прикриването на онези, които може би, не знаем в каква степен, са търгували с него?
От разнищването на този случай опозицията можеше да спечели повече, отколкото от скандала с апартаментите, но нямаше бърза и решителна реакция. А и оценката, че е важно да имаме нормални отношения със съседа, от който зависим в много отношения (скоро и в доставките на газ), съвпада както в управляващите, така и в опозиционните партии. В последното са прави. От четирите предложения на Нинова обаче, две са общо взето във вярната посока: но първото няма как да се получи – премиерът да каже, кой, кога и как се е съгласил, та той не е самоубиец, а второто – президентско вето на Закона – да, но то ще бъде отхвърлено. Призивът главният прокурор да се самосезира е неадекватен – та нали той присъства на срещите на премиера с главния прокурор на Турция Акарджа на 25 март и на тази с вътрешния министър Сойлу през януари т.г.
Предателите на националните интереси днес не ги бесят, те бесят другите. От тази гледна точка гореспоменатите коментатори и политици бързат да прикрият истината с благородни цели. Вярно е, че истината винаги изплува, но понякога с корема на горе.
